— О, мое любимо дете… мои любими деца. — Бабата протегна смутено и другата си ръка и прегърна и двамата, така както бе правила откакто се помни. — Какво ще правя без вас? Вие бяхте единствената ми утеха, откакто почина вашият дядо… Трябва ли сега да изгубя и вас, да изгубя наведнъж и двамата? Зная, че Муун трябва да замине, но…
Разкай се, грешнико!
Муун по-скоро почувства, отколкото видя как Спаркс стисна зъби когато вдигна глава и видя Дафт Нейми.
— Нейната съдба изисква целия й живот, както и моя, бабо. Аз просто не знаех, че те ще ни отведат по различни пътища. — Ръката му стисна чуждоземния медал, сякаш даваше обет. Той се отдели от тях.
— Но в Карбънкъл! — каза бабата. Думите й прозвучаха повече като клетва, отколкото като протест. Тя поклати глава.
— Това е просто един град. — Той се усмихна, после сложи ръка върху завитото в шал старческо рамо. — Майка ми е ходила там, а после се е върнала с мен. Кой знае с какво ще се върна аз. Или с кого.
Муун се обърна настрана, стиснала ръкава на парката си, сякаш искаше нещо да удуши Ти не можеш да ми направиш това! Тя отиде до края на кея, погледна над парапета надолу, към отвесната, обрасла с водорасли стена на кея, а после към кораба на търговеца, който се полюшваше търпеливо. Тя пое дълбоко дъх, вдъхвайки влажния, солен, изпълнен с миризми на водорасли и риба въздух… долавяйки ромола на гласове, скърцане и плискане и шепота на вечното море. Така че тя не можа да чуе…
Идва Краят на твоя свят!
— Довиждане, бабо. — Гласът му затихна от една прегръдка.
Изведнъж над всичко онова, което видя и чу, което й беше страшно познато, сякаш падна някаква пелена на отчужденост, сякаш го виждаше за първи път… знаеше, че това не беше така и че се беше променило само нейното възприятие. Две солени сълзи потекоха по бузите й и полетяха, за да се слеят трийсет фута по-долу със солената вода на морето. Тя го чу да минава зад гърба й по посока на трапа, без нито за секунда да забави своя ход.
— Спаркс! — Тя се обърна и застана на пътя му. — Без нито една дума…
Спаркс леко я отстрани, сякаш се страхуваше да се допре до нея.
— Всичко е наред. — Тя вдигна глава и като вложи известна гордост в гласа си, сякаш наистина се гордееше с това, каза:
— Аз все още не съм сибила.
— Не си. Зная това. И не защото… — Той млъкна и килна плетената си шапка назад.
— Но нали затова заминаваш. — Тя не можеше да си отговори дали това беше мнение или обвинение.
— Аха. — Изведнъж той сведе поглед. — Предполагам, че затова.
— Спаркс…
— Но само отчасти! — Той изправи глава. — Знаеш, че това е вярно, че винаги ме е привличало, Муун. — Той обърна поглед на север, към Карбънкъл, в посоката, от която идваше вятърът. — Трябва да разбера какво ми липсва.
— А може би кой? — Тя прехапа език.
Той вдигна безразлично рамене.
— Може би.
Тя поклати отчаяно глава.
— След като се върнах от моето избиране… няма да бъде различно, ние можем да бъдем заедно! — Аз мога да имам и двете, аз мога… — Всичко може отново да бъде така, както е било винаги. Както винаги сме желали да бъде…
— Хей, момче. — Гласът дойде отдолу, а ехото от вълноломната стена го повтори многократно. — Идваш ли? Приливът няма да ни чака цял ден!
— Една минутка! — Спаркс се намръщи. — Не, не може Муун. Ти добре знаеш това. „Смърт за любов със сибила…“ — Гласът му затихна.
— Това е просто суеверие! — Очите им се срещнаха. В този момент тя знаеше, че той споделя нейното разбиране на истината. Както винаги беше знаел и споделял: нещата никога няма да бъдат същите.
— Ти ще се промениш по начин, по който аз сега не бих могъл да се променя. — Пръстите му, стиснали парапета, побеляха от напрежение. — Аз не мога да остана тук, да остана такъв, какъвто съм сега. Аз също трябва да се променя. Аз трябва да израсна и науча… Трябва да разбера кой всъщност съм аз. През цялото време си мислех, че зная. Мислех, че ако стана сибила, ще мога да намеря отговор на всичките си въпроси. — Очите му се замъглиха от онова вълнение, което тя бе видяла за първи път, когато се върна при него там, в тайната пещера на Острова на Избирането. Беше нещо ново, нещо, за което й завиждаше, което я обвиняваше, което я отделяше от него.
— Тогава върви, ако наистина това е причината за твоето заминаване. — Тя се раздразни от тъмнината, изплаши се да се оттегли. — Но не го прави само от лошо чувство, защото си наранен или защото желаеш да ме нараниш. — Куражът й я напусна. — И недей да мислиш, че искам да ти преча, Спарки…
Той вдигна ръце, но когато тя протегна ръце към него, отново ги отпусна. Спаркс се обърна, клатейки глава без прошка или разбиране, дори без тъга. Той отиде към трапа и се спусна по нето.