— Е, слушай, Летни човече, защо не останеш тук, при мен и Поли, докато свикнеш с нещата в Карбънкъл? Всъщност аз тъкмо излизам от смяна. Бяхме тръгнали надолу за малко тайна дейност. За малко развлечение, малко емоция, може би едно-две залагания… Имаш ли пари?
Спаркс кимна.
— Е, може би това ще бъде твоят шанс да ги удвоиш! Тръгвай с нас… Имам чувството, че това ще бъде за него един полезен урок, Полакс.
— Както кажеш, Тор.
Спаркс ги последва надолу по уличката, към бледнеещата светлина зад защитните стени. Някъде по пътя Тор спря пред добре прикрита врата на една складова постройка и удари с юмрук два пъти, после още три пъти. Вратата се открехна, а после се отвори широко и те се озоваха в почти непрогледна тъмнина. Спаркс отстъпи назад, после тръгна напред, подтикнат от нетърпеливия жест на Тор. Чу нарастващ шум и разбра, че не бяха самички.
— Колко ще заложиш? — попита го Тор. Тя вече подаваше шепа монети на един съсухрен мъж с износена пелерина. Стоеше в края на тълпа от зрители, които бяха коленичили, приклекнали или седнали, съсредоточени върху малката арена по средата. Спаркс я последва, като се опитваше да гледа през гъстия тютюнев дим, разстлан в неподвижния, давещ въздух.
— На какво да заложа?
— На бладуърт, разбира се! Само глупак може да заложи на старл срещу бладуърт. Хайде, колко можеш да заложиш? — Очите й излъчваха някакво електричество, някаква хазартна тръпка, която се чувстваше наоколо подобно на приливна вълна.
— Тогава много хора са глупаци. — Човекът с пелерината сви устни и разтърси жетоните, които държеше.
Тор издаде неприличен звук. Тълпата зад нея измърмори възмутено, а ехото от звука отлетя в пукнатините и в сенките. Всички в стаята чакаха напрегнато. Спаркс видя две същества — едното човек, а другото не. Те пристъпиха в празното пространство с по една продълговата кутия. Кожата на извънземното лъщеше като намазана с масло, а пръстите на ръцете му представляваха дълги пипала.
— Те ще започнат ли да… — Спаркс млъкна занемял.
— Те? О-о, богове, не! Това са само носачите. Хайде, не се мотай, залагай! — Тор го задърпа за ръка.
Той зарови в торбата с нещата, извади две монети и ги подаде.
— Е, заповядай… хм, двайсет.
— Двайсет! Само толкова ли имаш? — Тор погледна тъжно.
— Само толкова залагам.
Съсухреният човек взе неговите монети без коментар и отиде сред тълпата.
— Ей, това да не е незаконно или нещо такова? — попита Спаркс разколебан.
— Разбира се, че е… Разчисти ни път сред тези аристократи, Полакс. Ние искаме място на първия ред за последния от големите прахосници тук.
— Както кажеш, Тор — Полакс тръгна напред с недвусмислено намерение. Спаркс чу ругатни и викове от болка да съпровождат неговото движение сред тълпата.
— Но ти не се безпокой, Летни човече, този спорт, макар и нелегален, не се наказва със смърт. — Тор го задърпа. Спаркс се намираше вече някъде към средата на кръга. — Само дето се използват забранени зверове.
— О-о! Извинявай — промърмори той, когато настъпи една обсипана със скъпоценни камъни ръка. Приблизително половината от присъстващите бяха работници или моряци, но другата половина блестеше със скъпоценни камъни, а някои от тях имаха кожа с цвят на земя или коса като облаци. Той се чудеше дали нарочно се бяха боядисали така. Тор го избута до самия ринг. Той седна и кръстоса дългите си крака. Застанал до него, Полакс се подпря на спомагателния си крак. Долитащите отзад викове: „Хей, ти там отпред, наведи се!“ останаха без последствие. Тор извади шишето и отпи, после го подаде на Спаркс с думите:
— Довърши го.
Променящият се аромат на пушека около него вече бе започнал да плете в главата му пашкул, който го отделяше от самия него и от всички останали. Той надигна безразсъдно шишето: беше доста пълно. Почувства болка в устата и се разкашля.
Тор го потупа по коляното.
— Това дава настроение, нали?
Той се усмихна.
— И така, без нищо ли? — попита той дрезгаво.
Тя отмести ръката му.
— По-късно.
Като преглъщаше, Спаркс се обърна с гръб към нея, за да погледне над ниската преграда. От движението главата му се завъртя, сякаш падна от гребена на висока вълна. Потенциалната енергия на мястото забуча в ушите му. Заедно с тълпата той също пое дълбоко дъх, когато носачите отвориха сандъците и отскочиха встрани.
Ако извънземното на арената с камшикообразни пръсти беше го стреснало (макар че вече нищо не можеше да го изненада), сега то изглеждаше като детска шега. От контейнера пред него се изсипа куп от пипала — опипващи, хлъзгащи се надолу, влачещи след себе си отпуснато торбесто тяло, изпъстрено, насинено като от контузия.