— Бладуъртът — прошепна Тор. Спаркс не виждаше никаква глава, освен ако глава и тяло не бяха едно цяло Между пипалата му се виждаха подрязани щипци. Той чу как те изщракаха сред надвисналата тишина. Рязко движение в другия край на арената привлече вниманието му.
— Старлът — прошепна отново Тор и посочи с глава към един черен призрак върху черен фон: пъргаво животно с пъстра козина, голямо колкото ръката му. Той видя оголения му бивник и чу дълбоко гърлено ръмжене. Сега цялата светлина и всички очи бяха насочени към арената Старлът заобиколи бладуърта, забравил за тълпата и продължаващ глухо да ръмжи. Бладуъртът замахна с пипалата си, но не се чу никакъв звук — дори когато старлът го докопа и отпра парче кожа от неговото тежко и отпуснато тяло. Само размаха като обезумял пипалата си, хвана и обгърна тясната глава на старла.
— Отрова — извика Тор със задоволство. Старлът започна да пищи; писъкът му беше заглушен от ликуващия рев на тълпата.
Спаркс се наведе напред, напрегнат като струна, когато разбра, че вместо вик на протест, както бе очаквал, от устата му прозвуча ловен поздрав. Старлът се измъкна. Обезумял от болка, той удряше и дереше пипалата и мекото тяло на бладуърта. Бладуъртът се препъна, пипалата му отново изпуснаха целта… Ликуващ и изгубил своята непорочност, Спаркс наостри всичките си сетива, за да участва в този балет на смъртта.
Не след дълго старлът лежеше на една страна и дишаше тежко, а бладуъртът го обгърна с изподраните си и разпокъсани пипала, за да го убие. Спаркс видя бялото в обезумелите очи на старла, устата му на бели и червени петна; чу сподавения му стон в настъпилата тишина, когато щипците намериха, гърлото му. Плисна кръв. Кръвта опръска мушамата и изпотеното лице на Спаркс.
Той отметна назад глава, потри лице, загледа ръката си, изцапана с прясна кръв. И изведнъж почувства, че не е необходимо да се обръща отново назад, не е необходимо да гледа как празният мехур се пълни и почервенява или как червенината просмуква през разкъсаните страни, докато бладуъртът смуче кръвта на своята жертва…: Изведнъж той почувства, че е изгубил гласа си и не може да участва нито в погребалния вопъл и ругатни, нито в радостните възгласи. Той обърна лице, но не можа да избяга от ликуващата лудост на тълпата.
— Тор. Аз…
Той се обърна и видя, че Тор си беше отишла, че Полакс си беше отишъл… и че заедно с тях бе изчезнала и торбата с нещата му.
— Казвам ти, синко, в града нямаме работа за Летен човек — ти не можеш да поправяш машини, не познаваш порядките в обществото, нямаш никакъв опит. — Пощенският служител погледна към Спаркс през прозорчето на миниатюрния офис така, сякаш имаше пред себе си недоразвито дете.
— Е, как бих могъл да натрупам опит, ако никой не желае да ме наеме? — повиши глас Спаркс, намръщен от поредния отказ.
— Добър въпрос. — Служителят гризеше нокътя си.
— Не е справедливо.
— Животът не е справедлив, синко. Ако искаш да работиш тук, трябва да смениш родовите си връзки.
— Как ли пък не — ще ги сменя.
— Тогава върни се там, откъдето си дошъл с вонящите си рибешки кожи, и престани да губиш времето на порядъчните хора! — Човекът зад него на опашката го избута настрани. Облечената в ръкавица ръка беше обкована с метал.
Спаркс се обърна и видя, че юмрукът на ръката в ръкавица беше два пъти по-голям от неговия. Той излезе от бюрото по труда, далеч от подигравателния смях. Навън новият ден заливаше със светлина малката уличка след една нощ без звезди. Тук в града, никога не ставаше тъмно. Нямаше как да скрие своя гняв или своето унижение, или злочестината от повръщането, което го бе прочистило от онова, което бе пил, видял, извършил. След това бе спал като труп върху купчина от кафези и бе сънувал, че Муун стои и го гледа, научила за всичко, със съжаление в очите с цвят на ахат… Съжаление! Спаркс натисна с ръка собствените си, изпълнени с болка очи, за да прогони образа.
Под дългия склон на улицата лежеше пристанището. Там малкият кораб на търговеца чакаше, за да го върне вкъщи. Стомахът му се свиваше от ярост и глад. За по-малко от ден той бе загубил всичко — вещи, идеали, себеуважение. Сега той можеше да се върне вкъщи, на островите, загубил своята мечта, и да прекара останалата част от живота си със съжалението на Муун. Или пък можеше да признае, че е научил един истински урок: че Карбънкъл го беше освободил от илюзиите, научил го е, че не притежава нищо, не представлява нищо… и че той беше единственият в този град, който обича. Дали това ще се промени или не беше в неговите ръце.