— Да, мадам — каза Гъндалийну, когато идеално лъснатите им ботуши закънтяха но коридора, водещ към Залата на Ветровете. Беше натъжен. Беше прекарал на Тийумат малко под една стандартна година и през цялото това време беше неин помощник. Тя го харесваше и мислеше, че и той я харесва. Тя чувстваше, че от него ще стане добър офицер от кариерата. Но Гъндалийну беше роден на Кареумов — светът, който господстваше в Хийгемъни, светът, в който господстваше технокрацията, произвеждаща най-съвършената техника на Хийгемъни. Тя предполагаше, че Гъндалийну беше по-младият син на някое високопоставено семейство, принуден да постъпи на тази служба по силата на строгите патриархални закони на дома и беше техник до мозъка на костите си. С известна тъга тя си помисли, че колкото и да прослушва касетите със записи за благоприличие, никога няма да се научи на толерантност.
— Е — продължи тя малко по-меко, — ще ти посоча поне един човек с маска, който навярно споделя твоите предразсъдъци, а вероятно и моите: Старбък. Той е чуждоземен, независимо какво друго или кой друг е той. — Тя погледна към студените зимни фрески във входната зала и се опита да отгатне колко пъти са били рисувани и прерисувани. Но в същото време вече си представяше Старбък, застанал отдясно на кралицата, с подигравателна усмивка на лицето под проклетата си маска на палач, докато гледаше снизходително на нещастните представители на закона.
— Той носи маска поради същата причина, поради която носи маска всеки обикновен убиец или крадец — отбеляза кисело Гъндалийну.
— Съвсем вярно. Жив пример, че никой свят няма монопол над агресивното поведение… и че изметта обикновено достига до върха. — Джеруша тръгна по-бавно, заслушана във въздишката на гиганта, който дремеше в бездната на планетата. Тя въздъхна дълбоко, като си помисли за очакващото я изпитание — част от ритуала при всяко посещение в двореца и потрепери, което се дължеше не само на студа, проникнал през пелерината. Тя никога не можа да преодолее страха, както никога не можа да преодолее учудването си от Залата на Ветровете.
Джеруша видя един от сановниците застанал на края на Бездната, доволна, че поне веднъж кралицата няма да ги кара да чакат. Колкото по-малко стои в очакване, толкова по-трудно ще й бъде да премине. Може би това означаваше, че Еъриенрод беше в добро настроение или пък че беше твърде заета с други въпроси, за да се занимава с дребни неща. Джеруша беше добре информирана за подслушвателната система монтирана по нареждане на кралицата из целия град, и в частност тук, в двореца. Кралицата изпитваше удоволствие от малките изпитания за деморализиране на опозицията… И за Джеруша беше очевидно, че на нея й доставя удоволствие да гледа как жертвите й се мъчат.
Джеруша разпозна Кирард Сет, старейшината на фамилията Уейъуейс, един от любимците на кралицата. Говореше се, че той е присъствал на четири посещения на Съвета. Но лицето му под модно навития тюрбан12 изглеждаше все още момчешко.
— Здравей, старейшина! — Джеруша поздрави сдържано.
Тя долавяше злокобния зов на Бездната под себе си, приличащ на безразсъдния смях на непокаял се грешник. Кой бе построил това нещо? Винаги, когато идваше на това място, тя се чудеше дали ревът на вятъра не е всъщност воплите на неговите създатели, на онези прародители, които са построили на север този град, обитаван от духове. Никой от онези, които тя познаваше, не знаеше кои са били те, нито пък какво са вършили тук преди падането на междузвездната империя, което бе причината сегашната Хийгемъни да изгуби своето значение.
Ако беше някъде другаде, тя може би щеше да потърси някоя сибила и да се опита да получи отговор на този въпрос, колкото и неясен и неразгадан да е той. Дори тук, на Тийумат, сибилите обикаляха като странстващи окултисти13, които смятаха, че чрез тях говори Морето-Майка. Но в думите им се криеше мъдрост, макар тийуматанците да не я виждаха, така както отдавна бяха забравили причините за създаването на Карбънкъл. В града нямаше сибили — хийгемъниският закон не разрешаваше. Зимните хора охотно подкрепяха този закон, защото те се отвращаваха от всичко, което, макар и малко им изглеждаше „примитивно“. Добре обмислената и успешна хийгемъниска пропаганда правеше всичко, за да поддържа в тях убеждението, че предсказанията на сибилите представляват най-обикновена комбинация от шарлатания и болестно слабоумие Но дори и Хийгемъни не се решаваше да унищожи сибилите от един ненаселен свят… а се ограничаваше със забраната да се движат свободно. Сибилите бяха носители на изгубената мъдрост на Старата империя Те бяха призвани да дадат на новите цивилизации, които изникнаха от руините на тази империя, ключ за разгадаване на скритите тайни. И ако имаше нещо, което богатата и мощна Хийгемъни не желаеше, то беше да види как този свят се изправя на собствените си нозе, как става достатъчно силен и дръзва да им откаже водата на живота.