Гъндалийну бързо отиде при групата и ги провери за оръжие, а тя внимателно ги наблюдаваше. Докато чакаше, зърна жертвата, която лежеше безпомощно на едната си страна. Джеруша се намръщи и се приближи, за да види лицето й.
— О-о! — В силната светлина тя видя младежко лице с червена коса; видя разширени от ужас очи, чу тежкото му дишане. Гъндалийну претърсваше последния от търговците на роби. — Б.З., намери ключа за белезниците, които са сложени на ръцете на това момче. Получил е сътресение на мозъка. Мисля, че се нуждае от антифриз. — Тя отвори чантичката си за първа помощ, която висеше на колана й, и извади спринцовка, предварително напълнена със стимулант. — Не зная дали можеш да видиш лицето ми, момче, но си представи една голяма усмивка. Не се тревожи, всичко ще се оправи. — Като се усмихваше, тя издърпа ризата на момчето и направи мускулна инжекция в гърдите му. Той леко изсумтя от болка или в знак на протест. Джеруша повдигна главата му и я постави на коленете си, докато Гъндалийну се връщаше с ключа, за да свали белезниците. Ръцете на момчето паднаха безсилно до тялото му.
— Зная къде ще свършат добра работа. — Гъндалийну се усмихна с белезниците в ръка.
Тя кимна.
— Добре. Действай! — Джеруша свали от колана белезниците, които носеше; и му ги подаде. — Заповядай. Спазвай добросъвестно закона. — Гъндалийну отново се изправи. Тя наблюдаваше как слага белезниците на ръцете на търговците на роби. По тялото на момчето премина тръпка; погледна го и видя, че с облекчение поема въздух. Клепачите му се затвориха над обезумелите му морскосини очи. Джеруша приглади мокрите червени къдрици върху челото му. — По-добре се обади по радиото, Б.З., сами не ще можем да приберем тази сган на задната седалка. Мисля, че нашият млад приятел вече излиза от шоковото състояние.
Гъндалийну повдигна глава.
— Слушам, инспектор.
Пленникът, когото беше възседнал, вдигна глава и плю.
— Жена! Една шибана жена полицай. Как по дяволите ти харесва това! Арестуван от жена!
Гъндалийну го срита грубо, пленникът изсумтя.
Джеруша се облегна на стената и подпря парализиращия револвер на коляното си.
— И никога не забравяй това, кучи сине. Може би не ще успеем да се доберем до онова, което става в този скапан град, но все ще успеем да отрежем някой и друг загнил пръст.
Гъндалийну напусна уличката и се насочи към патрулната кола. Може би имаше някои, които се чудеха какво става, но никой не спря да попита. Тя беше сигурна, че всички, които наистина се интересуваха, вече знаеха. Момчето издаде някакъв колеблив звук, който приличаше на стенание и сложи ръце на гърдите си. Отвори очи и бързо ги затвори поради блясъка на лампата.
— Мислиш ли, че можеш да се изправиш?
То кимна с глава, разпери ръце и с нейна помощ се надигна до стената. От носа му покапа кръв и се стече по брадичката. Лицето и ризата му бяха омазани с машинно масло. То се мъчеше да оправи скъсаните върви с мъниста, оплетени около врата му.
— По дяволите… току-що ги бях купил! — Очите му гледаха изцъклено.
— Когато стоката е хубава, опаковката няма значение. — Тя млъкна, като видя между мънистата потъмнелия медал. — Откъде имаш това нещо? — В гласа й неволно се прокрадваха заповеднически нотки.
Той тури ръка върху него и зае отбранителна позиция.
— Това си е лично мое!
— Никой не казва, че не е. Задръж си го! — С края на окото си Джеруша забеляза някакво леко движение. Вдигна парализиращия револвер. Пленникът, който се намираше близо до началото на уличката, се олюля, преви се до земята, с ръце на гърба, хванати в белезници. — Лягай долу доброволно, за да не легнеш по по-неприятния за теб начин, така както е станало с момчето. — Той се просна по корем, бълвайки псувни по неин адрес.
— Той… — започна момчето и притисна ръка до устата си. — Той се канеше да… да го отреже. Искаха да ме продадат. Казаха, че… аз… — То потрепери. Джеруша виждаше как се мъчи да се овладее.
— Немите не говорят… макар че там, където щеше да отидеш, нямаше да могат и думичка да разберат от онова, което би им казал. Пък и сигурно нямаше да ги интересува… Не, мисълта за това не е от най-приятните, нали? — Тя леко стисна ръката му. — Но непрекъснато се случва. Ти чуждоземец ли си?
Ръката му отново стисна медала.
— Да… искам да кажа, не. Майка ми не беше. Баща ми беше. — Той примигна раздразнено към светлината.
Тя надяна на лицето си маската на незаинтересованост и продължи:
— Значи медалът е негов. — Тя не попита откъде го е взел. — Израснал си тук? Смяташ се за гражданин на Тийумат, нали?
Той отново потърка уста, като мигаше.
— Мисля, че да. — По лицето му се изписа колебание.