По уличката отново се появи Гъндалийну. Лъчът от неговото фенерче се пресече с лъча от нейното и прогони сенките.
— Всеки момент ще пристигнат да ги вдигнат, инспектор. — Джеруша кимна. Той се спря до момчето. — Как се чувстваш?
Момчето гледаше тъмното луничаво лице на Гъндалийну почти вцепенено, забравило добрите маниери.
— Добре, предполагам, че съм добре. Благодаря… благодаря. — То се обърна към Джеруша, погледна я в очите, погледна надолу, настрани, после пак към нея. — Не зная как… аз само… благодаря.
— Искаш да ни се отблагодариш? — Момчето кимна. Тя се усмихна. — Внимавай къде ходиш. И бъди готов да се закълнеш, че си гражданин на Тийумат. — Тя се ухили към Гъндалийну: — Не, не само отвличане и нападение, а и опит за отвеждане на гражданин на друга планета, на когото това е забранено. — После допълни: — Вече се чувствам по-добре.
Гъндалийну се засмя.
— А някой друг се чувства по-зле. — Той кимна глава към пленниците.
— Какво означава това? — Момчето се изправи на крака и се подпря на стената. — Да не би да искате да кажете, че никога не мога да отида на друг свят, ако имам такова желание? — Гъндалийну протегна ръка да го успокои.
Джеруша погледна часовника си.
— В твоя случай може би ще можеш. Ако баща ти е бил чуждоземец, тогава нещата стоят по другояче — стига да можеш да го докажеш. Разбира се, след като напуснеш този свят, ти никога няма да имаш право да се върнеш… Най-добре е да си изясниш всичко с адвокат.
— Да не би да си запланувал да заминеш? — попита Гъндалийну.
Момчето стана недружелюбно.
— Може някога и да поискам. Ако вие можете да идвате тук, защо ние да не можем да напускаме?
— Защото вашата култура не е достигнала достатъчно ниво на зрялост — отговори Гъндалийну.
Момчето погледна многозначително към чуждоземните пленници, а после отново към Гъндалийну. Гъндалийну се намръщи.
Джеруша включи касетофона си.
— Ако нямаш нищо против, ще ти съобщя някои факти. След това ще се погрижим да те заведем до медицинския център за…
— Не е необходимо. Чувствам се добре. — Момчето се изправи и повдигна панталоните си.
— Знаеш ли, може би твоята преценка не е най-добрата. — Тя го погледна строго, но видя в погледа му пламтяща жарава. — Все пак от теб зависи. Щом не искаш, прибирай се вкъщи и приятни сънища. Но ние трябва да знаем къде да те намерим, ако ни потрябваш. Кажи си името.
— Спаркс Даунтрейдър Самър.
— Самър? — Със закъснение тя откри акцент в говора му. — Откога си в града, Спаркс?
Той вдигна рамене.
— Отскоро — отговори Спаркс и отмести поглед встрани.
— Хм! — Това обяснява много неща. — Защо дойде в Карбънкъл?
— Вашият закон и това ли забранява? — попита той. Думите му бяха изпълнени със сарказъм.
— Доколкото зная, не. — Тя чу Гъндалийну неодобрително да подсмърча. — Работиш ли нещо?
— Да. Уличен музикант. — Изведнъж ръцете на момчето започнаха да опипват ризата, колана, въздуха. — Флейтата ми…
Джеруша освети с фенерчето на шлема си тъмните ъгълчета наоколо.
— Това ли е?
Момчето запълзя на четири крака до един от пленниците и вдигна парчетата.
— Не… Не! — Лицето и ръцете му се вцепениха от болка. Пленникът са засмя и момчето го удари с юмрук но устата.
Джеруша пристъпи напред, дръпна момчето и го отведе настрана.
— Достатъчно, Самър… Било ти е трудно тук, защото никой не ти е казал нравилата. Проблемът обаче е в това, че никой не може да ти ги каже. Върни се на твоите тихи острови, докато все още можеш да сториш това. Там всичко е спокойно. Върви си вкъщи, Самър… и почакай още пет години. Тогава, след Промяната, ти ще можеш да дойдеш тук.
— Добре зная какво върша.
Много знаеш, мислеше си тя, като гледаше насиненото му лице и счупената флейта, която продължаваше да стиска в ръце.
— В такъв случай, тъй като нямаш с какво да изкарваш препитанието си, длъжна съм да те арестувам за скитничество. Освен ако, разбира се, не напуснеш града на следващия ден. — Ще направя всичко, за да те върна на някой кораб, който да те отведе оттук, преди Карбънкъл да е съсипал още един живот.
Момчето гледаше недоверчиво. После отново го обзе гняв и тя разбра, че то беше загубено.
— Не съм скитник! Майсторката — майсторката на маски, на Цитроновата уличка. Там живея.
Джеруша чу тропот на ботуши по уличката. Пристигна и другата патрулна кола.
— Добре, Спаркс. Ако имаш къде да живееш, свободен си да се върнеш у дома. — Само че ти няма да го направиш, глупак такъв. — На мен са ми нужни твоите показания под клетва, за да мога да туря завинаги тези гниди там, където им е мястото. Намини утре в полицейското управление. Поне това сигурно ми дължиш.