Муун си мислеше за Дафт Нейми… и Данаукий Лу. Ръцете й докоснаха трилиственика. — Данаукий Лу…
— Той е бил наказан, изгонен от Карбънкъл. Никога не може да се върне там; поне докато царува Зимната кралица. Аз го срещнах по време на едно от пътуванията си по островите. Мисля, че откакто сме заедно той е щастлив… или най-малкото доволен. И чрез него аз научих много неща — тя погледна надолу. Изведнъж, неочаквано, тя заприлича на момиче. — Зная, че може би не е хубаво да говоря така, но съм доволна, че са го изгонили.
— Тогава ти разбираш как се чувствам.
Клавали кимна и се усмихна. Тя вдигна нагоре ръкава на парката си и показа отдавна зарасналите белези на китката. — Не зная защо сме избрани, но съм сигурна, че не е защото сме съвършени.
— Зная — Муун сви устни. — Но ако не е заради неговия интерес към техниката, как би могъл Спаркс да бъде по-несъвършен от мен?
— Особено като се има предвид, че няма нищо по-идеално от спомена за любимия.
Муун кимна срамежливо.
— Когато за първи път ви видях двамата, имах чувството — малко по-късно вие също имахте такова чувство, — че ако дойдете тук, и двамата ще бъдете избрани. И двамата ми изглеждахте подходящи. Но Спаркс… в него имаше някаква несигурност.
— Не те разбирам.
— Ти каза, че той заминал ядосан. Ти смяташ, че колкото е бил прав да замине, толкова и не е бил прав — че го е направил, за да те нарани. Че той е обвинил теб за твоя успех и за неговия провал.
— Но аз не бих чувствала така нещата, ако беше избран той вместо…
— Сигурна ли си? — Клавали я погледна. — Може би никой от нас не би могъл… цялата добра воля на света не би могла да ни опази да не налапаме кукичката като стръв, на която е поставена завистта. Но Спаркс обвини теб за това, което е станало. Ти би обвинявала себе си.
Муун примигна и се намръщи. Спомни си за тяхното детство и колко рядко се случваше той да не се съгласи с нея. Но когато спореха, той побягваше и я оставяше сама. Оставаше ядосан с часове, дори с дни. И през дългото време, останала сама, тя винеше себе си за станалото. Всеки път отиваше при него и му се извиняваше, дори когато знаеше, че той е виновен.
— Мисля, че наистина бих обвинила себе си. Макар че никой не е виновен. Но това също е лошо.
— Да… с тази разлика, че то не наранява никой друг освен теб самата. И аз смятам, че в това е разликата.
Неочаквано върху главата на Муун капнаха две капки дъжд. Тя вдигна смутено глава нагоре. После сложи качулката на главата си, а Клавали стана и й направи знак да тръгва към подслона.
Застанаха под един навес от висока папрат. Само за минути дъждът потуши всякакъв друг шум. Стояха мълчаливи, заслепени от сивата водна пелена, докато дъждът, възседнал вятъра, не се премести над морето. Муун се размърда в тъмната гъста папрат. Тя гледаше как малките капчици дъжд се вплитат като перли в крехката дантела на техния навес, гледаше как се откъсват оттам и падат. Протегна ръка.
— Вече е спрял. — Ядът й на Спаркс бе преминал така бързо, както бе преминал дъждът и имаше също толкова малко значение за нейния живот. Но когато отново се срещнат, различното между тях ще бъде толкова много… — Аз зная, че хората трябва да се променят, но се чудя дали знаят кога трябва да спрат.
Клавали поклати глава. Тръгнаха заедно назад по пътеката, прескачайки дъждовните поточета.
— На този въпрос дори богинята не ще може да ти отговори. Вярвам, че когато отново срещнеш Спаркс, той ще е намерил за себе си отговора.
Муун се обърна и направи няколко крачки назад с поглед, устремен през неспокойното море към дома.
8
— Тогава част от богатството на последния Фестивал беше внесено във фонд при мен, така че да мога да започна работа без прекъсване по подготовката на този Фестивал… преди почти осемнайсет години. Как си върви времето сред залисията на ежедневния ритъм! Това е ритъмът на творчество за нас — специален модел, универсален модел. Червено-оранжеви пера, моля — майсторката на маски протегна ръка.
Спаркс се пресегна към една от кутиите, разпръснати по малката веранда и взе шепа пера. Малкин, нейната дългокрака сива котка, скришом пъхна лапа в перата, които беше взел. Спаркс я прогони, върна се да вземе готовите нанизи с мъниста и ги разпредели в съответните чаши. Той въртеше очи нагоре-надолу в желанието си да я гледа как работи и в същото време да върши своята работа.
— Не ми е ясно как го правиш. Как можеш да създаваш толкова много маски и всяка да е различна? При това ти едва… — той спря смутен, въпреки успокоителната й усмивка — можеш да различиш кое перо е червено и кое зелено? — Тя отново се усмихна и вдигна глава с незрящите си очи, за да го погледне със зрителния си сензор на лентата, вързана през челото й.