— Е, почакай една минутка — в гласа му все още се чувстваше раздразнение, но вече не така силно. — Защо искаш да отидеш там?
Тя се обърна, като си напомни, че няма право да унижава достойнството на сибилата.
— Искам да отида в залива Шотоува, за да намеря някой, който да ме закара до Карбънкъл. За мен това е много важно.
— Сигурно е важно, за да се реши един Летен човек да лети с кораб на чужденец.
Муун стисна уста.
— Това, че ние на използваме чуждоземна техника не значи, че се разтреперваме при вида й.
Той отново се засмя, сякаш му доставяше удоволствие да му отговарят по такъв начин.
— Добре тогава. Качвай се, госпожичке, щом искаш само да те закарам.
— Муун — тя подаде ръка. — Муун Даунтрейдър Самър.
— Енгенит ран Ахейз Мироу — той се ръкува с нея, без да кръстосат китки, както тя беше свикнала. После, сякаш сетил се допълнително, добави: — Най-напред последното име. Качвай се и слагай коланите.
Тя се качи и седна на задната седалка, без да мисли какво я очаква занапред, доволна за момента, и се залови с коланите. Вътрешността на този кораб се различаваше от това, което бе виждала в транс. Струваше и се, че изглежда по-обикновена. Енгенит ран Ахейз Мироу седна зад таблото за управление и затвори вратата. Двигателите започнаха отново да реват, да набират обороти, но сега, при затворена врата, шумът се чуваше не по-силно от пулсирането на кръвта в ушите.
Тя не усети нищо, когато корабът се издигна над нивата. Погледна надолу и видя как Нейт и селото й се отдалечават; почувства някаква болка, сякаш нещо от нея се откъсна. Тя притисна ръка до гърдите си, напипа под дрехите трилиственика и отправи благодарствена молитва.
Колата на въздушна възглавница се наклони напред и пое курс към открито море.
10
Джеруша Палу Тийон заоглежда безкрайната огледална синя повърхност, осеяна с малки зелени хълмчета. Тя си представи, че тази повърхност плува под патрулната кола като вода, която тече под земята, представи си, че е уловена в безкрайната примка на времето, освободена от задушаващата безсмислица на службата й… Тя примигна и погледна към Гъндалийну, който бе преминал на автопилот и сега следеше контролните уреди.
— След колко време ще стигнем до залива Шотоува, Б.З.?
Той погледна нагоре, после към хронометъра на таблото.
— Още два часа, инспектор.
Тя въздъхна и премести крака.
— Сигурна ли си, че не искаш да почетеш от някоя от моите книги, инспектор? Той й подаде една фантастика за Старата империя, с която запълваше свободното си време. Беше на тийуматски език; тя прочете заглавието: Разкази за миналото бъдеще.
— Не, благодаря. По-интересно ми е да скучая — тя скришом пусна една черупка от йеста в кошчето за отпадъци. — Как може един честен технократ като теб да чете такива глупости, Б.З.? Чудно ми е как все още не си се чалнал.
Той я погледна възмутен.
— Всичко това почива на солидни археологически данни и анализи на информация, получена от сибили. Това е — той се усмихна, в очите му отново се появи някакво нелепо блаженство — едно от нещата, заради което си заслужава човек да бъде тук.
— Карбънкъл е следващото най-добро нещо, заради което си заслужава човек да бъде тук. И това ли е начин за избавление от доброто старо време?
Той издаде противен, неприличен звук.
— Точно от това се опитвам да избягам чрез четене. Истинският Карбънкъл е бил…
— Какъвто и да е бил, вероятно е бил също толкова лош. Освен това и тогава никой не е давал пукнат грош за промяна на нещата, както и сега — тя се облегна, намръщи се и обърна поглед към синята морска шир. — Понякога се чувствам като бутилка, хвърлена в морето, която безконечно се люшка от вълните, без някога да достигне до брега. Посланието, което нося, значението, което се опитвам да придам на собствения си живот, никога не се осъществи… защото никой не се интересува.
Гъндалийну остави книгата си и каза тихо:
— Командирът наистина знае как да постави на изпитание светите ти предци, нали?
Тя го погледна.
— Ясно чух всичко, което казахте и двамата онзи ден — той се намръщи. — Вие сте по-голяма куражлийка от мен, инспектор.
— Може би просто стана късо съединение след всичките тези години служба — тя дърпаше разсеяно подплънката на дебелото си палто. — Не че има някакво значение.