— Включено ли е?
Извънземното се усмихна в знак на потвърждение и-посочи с пипало.
— Тогава връзвайте коланите, заминаваме — Елзевир се наведе напред над някаква преграда като държеше ръка до сърцето си. — Крес? — тя погледна през люка, но видя само вехтории и опушено небе.
Муун се обърна и се показа през люка, за да огледа рампата. Видя Крес да тича към тях. Внезапно той се спъна и падна. Остана за момент легнал, колкото да си поеме дъх. Когато най-после стана приличаше на човек, който тича като във вода — всяка стъпка изискваше огромни усилия.
— Ето го, идва!
Той вдигна крак да се качи на рампата, спря, вдигна поглед нагоре и обгърна с ръце стомаха си, преди да започне да се качва. Зад него Муун видя един от преследвачите да заобикаля купа отрупани платна.
— Крес, побързай!
Въпреки че му извика, той забави ход по средата на рампата, очите му бяха пълни с отчаяние.
— Хайде!
Той поклати глава и се олюля, без да може да пристъпи.
Сега тя видя двамата офицери: видя как единият от тях се прицели и чу другия да крещи: „Дръж го!“
Муун изскочи и затича по рампата, хвана развяващия се ръкав на парката му и го задърпа през люка. Зад тях рампата се прибра като телескоп и вратата със съскане се затвори. От настъпилата разлика в налягането ушите я заболяха. Муун успя да се закрепи, пусна пред себе си Крес и той се хвана за рамката на вътрешната врата. Чувстваше ръката си все още странно парализирана. Погледна я и извика тихо от изненада, когато видя, че е окървавена.
— Крес, ела тук отпред и… — Елзевир спря, като видя как Крес се свлече на колене и падна. Муун видя кървавите петна по якето му и разбра, че кръвта на ръката й беше от него.
— О-о, богове, Крес!
— Какво има? Какво се е случило? — Муун застана на колене до него.
Той протегна окървавената си ръка:
— Не! — Тя видя дръжката на собствения си нож да се подава от джоба му над кървавото петно на якето. — Не го докосвай… ще бликне. — Муун се отдръпна и спусна ръце до тялото си.
— Елзевир? — той погледна покрай нея.
— Крес, как се случи? — Елзевир се наведе непохватно до него и взе главата му в ръце. Зад нея се показа Силки.
Крес се усмихна през зъби.
— Не трябваше да взимам ножа на младата госпожица… паднах на проклетия нож, докато тичах. Сложи ме във фризера, Елзи, бол… боли ме — той се опита да се изправи и застена със стиснати зъби, когато го изправиха на крака.
— Силки, иди на таблото.
Силки вървеше пред тях, докато те преведоха Крес в съседната стая и го сложиха да легне на една кушетка.
— Да сложиш гол ловджийски нож в джоба си! Мило момче, знаеш, че това е адски тъпо — Елзевир целуна пръстите си и ги допря леко над очите му.
— Аз съм астронавт, аз не съм… наемен убиец. Откъде бих могъл да зная? — Той се закашля, в крайчеца на устата му се Появиха капчици кръв и се стекоха по бузата му към ухото.
Елзевир отстъпи назад, когато един полупрозрачен конус се спусна над кушетката и го закри от очите й.
— Спи спокойно — думите прозвучаха като благословия. Тя поклати отрицателно глава, като видя в очите на Муун неизречен въпрос. — Не. Това ще го поддържа жив, докато стигнем там, където може да му се окаже помощ. — Лицето й се промени. — Ако въобще можем да се измъкнем от атмосферата преди онези полицаи да са призовали гнева на небесата. Сложи коланите, скъпа, ускорението може да ти бъде неприятно, за първи път ти е — тя мина покрай нея и седна в една права, тапицирана седалка пред таблото за управление. В другата седалка седеше извънземното, пипалата му бяха провесени над някакви светлини. През дебелото стъкло на широкия илюминатор тя отново видя, този път от друг ъгъл, бунището. Муун се настани на третата седалка и неуверено затегна коланите. Извънземното зададе с гърлен глас някакъв въпрос.
— Е, какво друго ми оставаше? — отговори сопнато Елзевир. — Не можем да я оставим на полицията. Тя е сибила. Пък и не забравяй, че тя ми спаси живота… знаеш какво щяха да ме правят… Старт!
Муун се наведе напред, вслушана в разговора; изведнъж беше дръпната назад от една невидима вълна.
Тя зяпна от изненада и после пак, когато налягането продължи да нараства и да изкарва въздуха от дробовете й. Муун се бореше с него като удавник и почти също толкова безуспешно; отпусна се на ергономичната облегалка с тих хленч на обезвереност. През илюминатора вече не се виждаше бунището и въобще никаква земя, а само звезди. Луната прелетя като камък покрай тях и изчезна. Муун затвори очи. Чувстваше са като засмукана в някакъв кошмарен водовъртеж, черен и бездънен.
Но сред обзелата я паника си спомни за една друга тъмнина — по-плътна, по-абсолютна, от която и да било — черното сърце на транса. Трансът… Това беше като транс. Тя се хвана за това сравнение, почувства сигурност, страхът бавно я напускаше. Муун концентрира вниманието си върху култивираните ритми на духа и тялото, които поддържаха тясната връзка между нейното познание и действителността и увереността й постепенно се възвърна.