— Спаркс! — Гласът й се усили от ехото на скалата. — Тя просто свършва!
— … пролука! — Тя чу думата изопачена от рева на водата и от собствения й ужас. Отчаяно се хвана за нея и обгърна с двете си ръце скалата. — Върви надясно! — Тя пристъпи надясно и отвори очи, когато усети, чу кракът й намери пролуката в скалата. Ката примигваше, Муун видя, че свършва зад падащата вода. Тя се пресегна и като извъртя силно тялото си, се прехвърли в пролуката. Спаркс вървеше след нея. Муун протегна ръка и му помогна да те прехвърли.
— Благодаря. — Той разтърси претръпналите си вдървени пръсти.
— Благодаря ти. — Тя пое дълбоко дъх. Продължиха да вървят заедно в пролуката. Когато очите им свикнаха с изпъстрената със зелено светлина, разбраха, че пролуката продължава дълбоко навътре в урвата.
— Това е то — това трябва да е! Ние сме тук в мястото на избора…
Отново спряха и инстинктивно протегнаха ръце един към друг. Стояха, затаили дъх, изпълнени с очакване. Освен рева на водопада нищо друго не се чуваше. Нищо не ги докосна освен случайно отскочили пръски вода.
— Хайде — задърпа я Спаркс, — да продължим по-нататък.
Пролуката продължаваше далече и нагоре и на Муун тя заприлича на ръце, издигнати за молитва. На един остър завой Спаркс се блъсна.
— Знаех си аз, че трябваше да вземем свещи.
— Не е тъмно. — Муун го погледна изненадана. — Чудно как светлината става все по-зелена…
— Какви ги приказваш? Все едно, че живи сме заровени — дори теб не мога да видя!
— Хайде, Спаркс. — Започна да я гложди безпокойство. — Не е чак толкова тъмно — просто си отвори очите. Хайде, Спарки! — Тя го хвана за ръка. — Не можеш ли да го почувстваш? Като музика…
— Не. От това място тръпки ме побиват.
— Хайде! — Тя го задърпа, напрегнала всичките си сили.
— Не — почакай… — Той направи няколко стъпки, спря за малко, а после направи още няколко.
Сега музиката, концентрирана първоначално в главата, се разпростря и изпълни цялото й тяло, като кръвта й, която достигаше до последната й клетка. Тя я докосна с нежния допир на коприна, с вкуса на амброзия и зелената светлина на морето. — Чувстваш ли я?
— Муун! — извика възмутено Спаркс, когато се изправи пред друга стена в тъмнината. — Муун, спри! Няма полза. Нищо не мога да видя. Нищо не чувам… Аз… падам, Муун — гласът му трепна.
— Не, не падаш! Ти не можеш да паднеш. — Тя се обърна към него и видя истината в очите му, разфокусирани като на сляп човек. Видя объркването на лицето му. — О-о, ти не можеш…
— Не мога да дишам, това не е въздух, а катран. Трябва да се връщаме, преди да е станало много късно. — Той я хвана за китката и я задърпа към себе си, далеч от музиката и светлината.
— Не! — Свободната й ръка хвана неговата и се опита да се отскубне. — Върни се сам, без мен.
— Муун, ние ся обещахме! Ние си обещахме… ти трябва да дойдеш.
— Не, няма! — Тя се отскубна, видя го как падна изненадан и наранен. — Спаркс, съжалявам…
— Муун…
— Съжалявам… — Тя тръгна напред, там, където беше музиката. — Аз трябва да отида! Сега не мога да спра, не ми е възможно… толкова е хубаво. Ела с мен! Опитай, моля те, опитай! — Тя продължи все по-нататък и по-нататък…
— Ти обеща. Върни се, Муун!
Муун му обърна гръб и се затича, а гласът му остана заглушен от желанието, което изпълваше сърцето й.
Тя продължи да тича, докато пролуката отново се разшири и се озова в едно неестествено пространство, осветено от пламъка на обикновен фенер. Тя разтри очи при тази неочаквана златна светлина, сякаш излизаше от тъмнина. Когато отново можеше да вижда, когато чудесната музика затихна, тя видя Клавали и един непознат мъж и никак не се изненада… Клавали, чиято усмивка през всичките тези години никога не бе забравила, която ще помни през целия си живот.
— Ти си — Муун! Значи ти дойде!
— Аз запомних. — Тя кимна с глава, сияеща от радост, че е избрана, а от очите й рукнаха сълзи.
2
Град Карбънкъл прилича на голяма спирала на раковина, изхвърлена на края на брега на най-големия остров на Тийумат, далеч в северните ширини. Животът в него следва неуморно ритъма на морския прилив, а старинната му форма го прави да изглежда като роден от утробата на Морето-Майка. Наричат го „Град на кокили“, защото пилоните, върху които е построена част от него, навлизат във водата. Неговата долна част, приличаща на пещера, осигурява сигурен пристан за кораби, запазвайки ги от капризите на морето и на времето. Наричат го и „Звездно пристанище“, защото е център на чуждоземна търговия, макар че истинското звездно пристанище е разположено навътре в града и достъпът до него за жители на Тийумат е забранен. Градът се казва Карбънкъл6, защото може да се разглежда или като скъпоценен камък, или като цирей — зависи от гледната точка.
6
Карбънкъл — (carbuncle) англ. — 1. цирей 2. гранат, изрязан в изпъкнала, закръглена форма без фасетки.