Видът му на огромна, изхвърлена от морето раковина е лъжовен. Карбънкъл е истински човешки кошер с всичките му, или поне много от неговите разнообразни форми, човешки и нечовешки. Най-ниските му нива, които са открити към морето и служат за жилища на работници, моряци и островитяни-имигранти, постепенно се издигат и се сливат в Лабиринта, където смесицата от техници и нетехници, от местни и от чуждоземни, от хора и от извънземни създава една жизнена среда на вълнуващо творчество и творчески порок. Аристокрацията на Зимния народ се весели и спори, и прахосва пари в експериментиране на необикновени форми на стимулиране съвместно с чуждоземните търговци, които ги донасят. А после аристократите се връщат на своите собствени нива, най-горните нива, и отдават почит на Снежната кралица, която всичко вижда и всичко знае, която контролира всяко влияние и всяка власт и прониква навсякъде в града, както водата прониква в извивките на раковината. И те не могат да си представят, че една власт, която е съществувала почти сто и петдесет години, ръководена от нейната твърда ръка, няма да е вечна.
„… Нищо не е вечно!“
Еъриенрод стоеше мълчаливо, съвсем сама. Тя подслушваше гласовете, които се чуваха от високоговорителите, монтирани в основата на огледалото. То представляваше и екран, но сега беше тъмно и показваше само нейното лице. Аристократите спореха за една счупена арфа, а не за бъдещето. Те можеха напълно основателно да разискват и бъдещето, защото оттеглянето на една власт и идването на друга бяха взаимно свързани. Нейният ум бе погълнат от бъдещето — или от липсата на бъдеще.
Тя се изправи до стената, която в тази стая представляваше също и прозорец, издигащ се до насочения към звездите купол на покрива на двореца; стоеше на върха на света, защото беше Снежна кралица, защото се намираше в своето светилище, защото бе над всички в този град. Тя можеше да наблюдава нагънатите склонове на града, вълнообразните очертания на планините, стоманеносивата повърхност на морето. Или, както правеше сега, да гледа нагоре към небето, където нощта представляваше пламтящо ковашко огнище, нагрявано от петдесет хиляди слънца: звезден куп, в който тази свободна система се бе свързала преди безкрайно много години. Звездите, които приличаха на ярък сняг, не я трогваха — доколкото си спомняше, никога не я бяха трогвали. Но една звезда — незначителна, незабележителна — я развълнува с едно чувство, различно от учудването. Лятната звезда, звездата, чието съживяване беше знак за приближаването им към Черната порта, която бе уловила странстващите Близнаци и ги бе превърнала в свои постоянни пленници.
Но Черната порта беше едно явление, което чуждоземците наричаха въртяща се черна дупка и между нещата, които те не споделяха с нейните хора, беше тайната на използването на такива дупки за пътуване със свръхсветлинна скорост. Тя знаеше само, че посредством Портата беше възможен достъпът до седем други населени светове, някои от които са толкова далече, че тя дори не можеше да си представи толкова големи разстояния. Те бяха свързани един с друг и с безброй други ненаселени светове, защото през Черната порта се отива в един регион, който е усукан като връв, навързан е на възли, така че далечното става близко, а времето е хванато в примка.
Те също бяха свързани заедно като светове, подчинени на Кареумов Хийгемъни. Автономни светове — тя се усмихна — благодарение на относителното изоставане на времето, което постигат корабите при преминаването през портите. Но тя беше лоялен поддръжник на Хийгемъни, защото без нея клановете7 на Зимата не ще имат достъп до чуждоземната техника, която за тях беше източник на достойнство, цел и удоволствие… която ги издига над равнището на Летните хора, над суеверните рибовъдни фермери, които вонят на морски водорасли и традиция.
В замяна Тийумат предлага на чуждоземните воайори междинна станция и убежище, място за почивка, за среща, за облекчаване на дългите преходи между другите светове на Хийгемъни.