Там Скаре бе отбелязал с кръгове местожителството на всички изчезнали лица в Източна Норвегия след 1980-а.
Той се засмя, но не ѝ отговори. Брат имаше елегантна, гъвкава фигура.
Знаеше, че макар да не го гледа, Катрине се досеща какъв интерес събужда у него.
— Що за човек е той всъщност? — попита тя.
— Защо се интересуваш от него?
— Нормално е, все пак е новият ми шеф.
Беше права. Само дето в съзнанието на Скаре Хари не беше шеф. Е, раздаваше задачите и ръководеше разследването, но като цяло искаше само да не му се пречкат.
— Сигурно си чувала разни слухове за него.
— Да — сви рамене тя. — Имал проблеми с алкохола, разобличил свой колега, всички началници в полицията искали да го изхвърлят, но бившият началник на Отдела се застъпил за него.
— Казваше се Бярне Мьолер.
Скаре погледна картата. Около Берген беше очертан кръг — там за последно бяха видели Мьолер преди изчезването му.
— Чувала съм и друго: колегите в Главното управление се дразнят, задето медиите го превърнаха в поп звезда.
— Хари е адски добър детектив — Скаре всмука долната си устна. — Другото не ме интересува.
— Значи го харесваш?
Скаре се усмихна. Тя се обърна и го погледна право в очите.
— Е, чак да го харесвам… Не ми е нито симпатичен, нито антипатичен.
Той измести стола назад, качи краката си върху бюрото, протегна се и се прозина малко пресилено:
— А ти по какъв случай работиш по това време?
С тази реплика Скаре направи опит да си възвърне превъзходството. Все пак тя беше само полицайка. При това нова.
Ала Катрине Брат само се усмихна, все едно Скаре ѝ разказа виц, излезе от кабинета и се изгуби.
Изчезна. Точно като хората на картата. Скаре изруга, поизправи се на стола и включи компютъра.
Хари се събуди. Остана да лежи в леглото по гръб, взирайки се в тавана. Колко време бе спал? Обърна се да види часовника върху нощното шкафче. 03:45. Вечерята с Ракел се бе превърнала в мъчение. Гледаше как устните ѝ говорят, пият вино, дъвчат и разкъсват на парчета не само месото, но и самия него, докато тя му разказваше за плановете с Матиас да прекарат няколко години в Ботсвана: тамошното правителство изготвило много добър проект за ефективна борба с разпространението на вируса на ХИВ, ала не достигали квалифицирани лекари. Ракел го попита дали се среща с някого. „Да — отвърна той, — с Йойстайн и Сабото — приятели от детските години.“ Първият беше алкохолизиран таксиметров шофьор, побъркан на тема компютри, а вторият — алкохолизиран картоиграч със заложби да стане световен шампион на покер, стига да се научи да владее собствените си лицеви мускули със същия успех, с който разгадаваше физиономиите на съперниците си. Хари дори започна да ѝ разказва как Сабото претърпял фатална загуба на световното в Лас Вегас, но се сети, че Ракел вече е слушала тази история. Всъщност Хари я излъга: не се срещаше с никакви хора.
Докато наблюдаваше как келнерът налива алкохол в чашите на съседната маса, го обзе безумно силно желание да дръпне бутилката от ръцете му и да я надигне. Все пак се овладя. Съгласи се да заведе Олег на концерта на „Слипнот“. Малкият много настоявал да не пропусне събитието. Хари се въздържа да обясни на Ракел каква банда представляват „Слипнот“, защото нямаше нищо против да ги послуша. По принцип групите със задължителното ръмжене, хриптене, сатанински знаци и бесни барабани предизвикваха насмешката му, но „Слипнот“ бяха интересни. Хари отметна завивката и отиде в кухнята. Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди, сви длан в шепа и пи. Винаги му се услаждаше повече, когато пие от шепа, от собствената си кожа. Изля остатъка в мивката и се вторачи в черната стена. Нещо му се привидя. Движение? Явно бе забелязал едва доловимо движение като от невидимите вълни под водната повърхност, милващи леко водораслите: движение на нишки от мицел, възтънки, почти невидими пръсти; движение на спори, които се разнасят и при най-лекия полъх, настаняват се на друго място и започват да ядат и да смучат. Хари пусна радиото. Резултатите бяха ясни: Джордж Буш си бе осигурил нов мандат в Белия дом.
Хари се върна в леглото и се зави презглава.
Юнас се събуди от шум и отметна завивката от лицето си. Звукът му напомни хрущенето на лепкав сняг под ботуши в тиха неделна утрин. Сигурно бе сънувал нещо. Пак затвори очи, но сънят си бе отишъл безвъзвратно. Спомни си какво му се присъни: баща му стои неподвижно и мълчаливо пред него, а отражението на светлината в лъскавите стъкла на очилата му прави повърхността им непрогледна, заледена.