— От десет години — отвърна Ева Бендиксен. — Нанесохме се в съседната къща точно след раждането на Юнас.
Кимна към момчето, което продължаваше да седи неподвижно, вторачено в тичащия Бързоходец и Уили Койота на екрана.
— Вие ли се обадихте в полицията снощи?
— Да.
— Малкият позвънил на вратата им в един и петнайсет през нощта — вметна Скаре, докато преглеждаше бележките си. — В участъка са приели обаждането на госпожа Бендиксен в един и половина.
— Заедно с мъжа ми дойдохме първо да проверим дали Бирте не е вкъщи — поясни Ева Бендиксен.
— Къде я търсихте? — попита Хари.
— В мазето, в баните, в гаража, навсякъде. Направо не е за вярване, че е възможно човек да се изпари така от дома си.
— Да се изпари ли?
— Да изчезне. Да се изгуби. Полицаят, който прие сигнала ми, ме посъветва да вземем Юнас у нас и да се свържем с всички познати и роднини на Бирте, за да проверим дали не е при някого от тях. После да изчакаме до сутринта и да попитаме в службата ѝ дали е отишла на работа. Полицаят ми обясни, че в осем от десет подобни случая изчезналият се появява след няколко часа. С мъжа ми се опитахме да се свържем с Филип…
— Съпругът на изчезналата — поясни Скаре. — Бил на лекция в Берген. Професор е по…
— Физика — усмихна се Ева Бендиксен. — Мобилният му телефон беше изключен, а не знаехме в кой хотел е отседнал.
— Сутринта се свързахме с него — съобщи Скаре. — Очакваме го да пристигне всеки момент.
— Слава богу — въздъхна съседката. — След като сутринта колегите на Бирте ни казаха, че я няма на работа, се обадихме пак в полицията.
Скаре кимна, за да потвърди. Хари му даде знак да продължи разговора с Ева Бендиксен, а самият той се приближи до телевизора и седна на пода до момчето. На екрана койотът запали фитила на шашка динамит.
— Здравей, Юнас. Казвам се Хари. Другият полицай каза ли ти, че такива истории почти винаги приключват благополучно? Изчезналият се прибира.
Малкият поклати отрицателно глава.
— Няма за какво да се тревожиш. Ако те помоля да отгатнеш къде може да е отишла майка ти, за какво ще се сетиш най-напред?
— Не знам къде е — сви рамене момчето.
— В момента никой не знае, Юнас. Къде ходи тя, ако не е тук или на работа? Кажи ми първото, което ти хрумва, няма значение дали ти се струва вероятно, или не.
Малкият продължаваше да се взира в екрана. Койотът безуспешно се мъчеше да хвърли шашката, залепила се здраво за ръката му.
— Имате ли вила, където мама ходи понякога?
Юнас поклати глава.
— А къща, когато иска да остане сама?
— Мама не иска да е сама. Тя иска да е с мен.
— Само с теб?
Малкият се обърна и погледна Хари с кафявите си очи. Като на Олег. В тях Хари съзря страха, който очакваше да види, но и още нещо — гняв. Това го изненада.
— Защо тогава изчезват? — попита Юнас. — Щом после се връщат.
Същите очи, същите въпроси. Само за важното.
— По най-различни причини — отвърна Хари. — Някои изгубват пътя. Човек може да изгуби пътя не само буквално. Понякога хората се нуждаят от почивка и се скриват, за да си осигурят малко отдих.
В коридора се чу тропот. Хари забеляза, че малкият се сепна. Динамитът в ръката на койота избухна. Вратата на стаята се отвори.
— Добър ден — поздрави мъжки глас зад тях. Едновременно сприхав и овладян. — Какво е положението?
Хари се обърна. Професорът, мъж около петдесетте, облечен в сако, се насочи право към ниската масичка, взе дистанционното и след натискане на копчето картината на екрана се сви до размерите на бяла точка. Телевизорът изсъска в знак на протест и изгасна.
— Колко пъти да ти повтарям, че през деня не ти е позволено да гледаш телевизия, Юнас? — попита той с примирен тон, сякаш за да убеди присъстващите в дома му колко трудно се възпитава дете в днешно време.
Хари стана и се легитимира. После представи и колегите си Магнюс Скаре и Катрине Брат, досега само мълчаливи наблюдатели на случващото се.
— Филип Бекер — мъжът повдигна очилата на носа си, макар че те вече бяха опрели о челото му.
Хари се опита да разгадае погледа му, за да си създаде така симптоматичното първо впечатление за този потенциален заподозрян, ако впоследствие се появят улики. Очите на Бекер обаче бяха добре скрити зад отражателната повърхност на очилата му.
— Досега звъних на всички наши близки, където би могла да отиде, но никой не я е виждал — обясни съпругът на изчезналата. — Какво открихте?
— Нищо — отвърна Хари. — Ще ви помоля за съдействие. Проверете дали липсват куфари, пътни чанти или дрехи на жена ви. Така ще разберем дали… — Хари огледа изпитателно Бекер и довърши: — … изчезването ѝ е спонтанно, или планирано.