В стаята на Юнас Хари седна на малък стол. Върху бюрото на момчето лежеше калкулатор, предназначен да извършва редица сложни математически функции. Изглеждаше нов, още неизползван. Над бюрото висеше плакат със снимка на седем плуващи делфина и календар за текущата година. До някои дати, оградени с кръг, имаше надписи: „рожден ден на мама“, „рожден ден на дядо“, „екскурзия до Дания“, „зъболекар в десет“. Над две дати през юли пишеше „лекар“. Хари не видя сред отбелязаните дни да има насрочен мач, кино или детско празненство. Върху леглото бе метнат розов шал. Момче на възрастта на Юнас не би носило дреха в подобен цвят. Хари го взе. Платът беше влажен, но още се усещаше мирис на кожа, коса и женски парфюм. Същият аромат лъхаше и от гардероба.
Хари слезе на долния етаж. Спря се пред прага на кухнята. Вътре Скаре обясняваше рутинната процедура при подаден сигнал за изчезнало лице. Издрънчаха чаши за кафе. Диванът във всекидневната изглеждаше огромен — вероятно заради слабичката фигура на детето. Юнас четеше книга. Хари се приближи и видя снимка на Чарли Чаплин в пълно снаряжение.
— Знаеш ли, че Чаплин е получил рицарско звание в Англия? — попита Хари. — Наричали са го сър Чарлс.
Юнас кимна.
— Но американците го изгонили.
Малкият прелисти следващата страница.
— Боледувал ли си през лятото, Юнас?
— Не.
— Но си ходил на лекар, нали? Два пъти.
— Мама искаше да ме прегледат. Мама… — гласът внезапно му изневери.
— Тя ще се върне, ще видиш — успокои го Хари и сложи ръка върху слабичките му рамене. — Дори не си е взела шала. Онзи, розовия. Намерих го в стаята ти.
— Някой го беше сложил на врата на снежния човек и аз го прибрах.
— Може майка ти да го е увила, за да не замръзне снежният човек.
— Тя никога не би дала любимия си шал на снежния човек.
— А баща ти?
— Не е бил той. Някой е дошъл тук, след като татко тръгна снощи, и е отвлякъл мама.
— Кой направи снежния човек, Юнас?
— Не знам.
Хари погледна в градината. Там се намираше причината за идването му. През стаята сякаш премина леден полъх.
Докато пътуваха към квартал „Маюрстюа“, Хари попита Катрине:
— Какво беше първото ти впечатление от дома им?
— Съпрузите не са сродни души — Катрине мина край контролния пункт за проверка на скоростта, без да намали. — Бракът им е бил нещастен. Повече е страдала тя.
— Мм. Защо смяташ така?
— Не е ли очевидно? — усмихна се тя и погледна в огледалото. — Несъвместимите решения в интериора.
— Обясни ми какво имаш предвид.
— Не забеляза ли неугледния диван и ниската масичка? Били са модерни през деветдесетте, а мъжът ги е купил десетилетие по-късно. За разлика от него съпругата му се е спряла на трапезната маса от избелен дъб с алуминиева конструкция. Харесала е и „Витра“.
— Какво е „Витра“?
— Марката на столовете за хранене. Швейцарски са и струват цяло състояние. Ако беше купила имитация на по-разумна цена, щеше да спести пари, с които да подмени цялото обзавеждане в проклетата им гостна.
Хари забеляза, че в устата на Катрине Брат думата „проклет“ не звучи като ругатня, а придава езиков нюанс на аристократичния ѝ произход.
— И защо не го е направила?
— Щом имаш такава голяма къща в „Хоф“, проблемът не е в парите. Той не ѝ е разрешил да смени дивана и масата. А когато мъж, осакатен откъм естетически вкус и интереси в областта на обзавеждането, забрани на жена си да избира интериора на дома им, няма съмнение кой кого командва.
Хари кимна по-скоро на себе си, отколкото за да потвърди думите ѝ. Първото впечатление на Катрине Брат беше съвсем правилно. Биваше я.
— А ти какво мислиш? Нали уж аз трябва да се уча от теб — напомни тя.
Хари погледна през прозореца старата кръчма „Лепсвик“, типично норвежка, но лишена от достойнство.
— Според мен Бирте Бекер не е напуснала дома си по свое желание.
— Защо? Няма следи от насилие.