Станцията в джоба на Хари изпращя.
— Тук съм! — извика старши инспекторът.
Мъжът се огледа объркан.
— Горе, шефе!
Гюнар Хаген се изправи зад колата. Пред къщата спря втори автомобил със сигнална лампа.
— Да атакуваме ли? — извика Хаген.
— Не! — изкрещя Хари. — Устроил е клопка. Само…
— Да?
— Чакайте.
— Да чакаме?
— Трябва да помисля.
Хари опря чело о студените решетки. Сви колене, за да облекчи малко мускулите на ръцете си. Примката трябва да има копче за спиране, вероятно разположено на дръжката. Ако счупят прозореца и промушат вътре дълга пръчка с монтирано огледало, може да… Но как, по дяволите, ще натиснат това копче, без да задействат цялата адска машина и… и…? Хари прогони мисълта колко невероятно тънък слой кожа и мека тъкан предпазва сънната артерия. Мъчеше се да мисли конструктивно, да задуши гласа на паниката, която крещеше в ухото му и се опитваше да вземе надмощие над самоконтрола.
Ако влязат през вратата, без да я отварят? Ще изрежат дупка в нея. За целта им трябва електрически трион. Откъде да го вземат? От съседите, сигурно жителите в целия квартал имат такъв уред, нали в градините им растат цели гори.
— Донесете ми трион от някоя близка къща! — изрева Хари.
Долу се чуха тичащи стъпки. А от спалнята — звук от падащ сняг. Сърцето на Хари спря, докато се взираше през прозореца. Цялата лява част от тялото се бе разтопила и свлякла върху пода. Снежният човек се разпадаше. Тялото на Ракел се тресеше неудържимо, докато тя се мъчеше да запази равновесие и да избегне бялото бесило с форма на сълза. Нямаше време за трион, нито за разрези във вратата.
— Хаген! — извика Хари и усети истерична нотка в гласа си. — В патрулките има въже. Хвърли ми го и приближи ландроувъра до стената.
Хари чу трескави гласове, рев на двигател на заден ход и щракване на багажник.
— Хващай!
Хари пусна решетката с едната си ръка и се обърна тъкмо навреме, за да поеме летящото към него навито въже. Хвана единия му край, то се размота и другият край падна отново на земята.
— Закачете го за теглича!
С ловки движения Хари разви въжето, за да намери края му, завършващ с метална халка. Замахна и запрати халката към кръстосаните решетки пред центъра на прозореца. Тя щракна. Като бързо закопчаване на престъпник с белезници. От спалнята се чу нов плясък. Хари реши да не поглежда какво става. Какъв смисъл има да се отчайва допълнително?
— Тръгвай! — изрева той на шофьора долу.
После се хвана с две ръце за водосточната тръба, изкачи се по решетките като по стълба и се метна върху покрива, докато слушаше как реве ландроувърът. Опрял гърди плътно в керемидите и затворил очи, Хари чу как оборотите на двигателя падат. Решетките изпукаха. После отново. И пак. Хайде, де! Хари знаеше, че в действителност времето тече по-бавно, отколкото му се струва в момента. И все пак не достатъчно бавно. После, докато очакваше пукота, с който решетките да се отделят от дървото, двигателят на ландроувъра нададе безпомощен див вой. Мамка му! Явно гумите се въртяха на място върху снега.
Изведнъж му хрумна да се помоли на Господ. Но Хари знаеше: Бог вече е решил, че съдбата е разпродадена и билетът може да се купи само на черна борса. Но душата му губеше стойността си без Ракел. Мислите му се разсеяха още на секундата, защото големите тежки гуми се задвижиха, явно изринали снега върху асфалта, оборотите на двигателя паднаха и шумът от пукащите решетки се усили.
Разнесе се силен трясък. Двигателят замлъкна. Последва едносекундна тишина. После решетките издрънчаха глухо върху покрива на колата.
Хари се спусна от покрива и стъпи върху улука. Застанал с гръб към двора, на самия ръб на тръбата, той усещаше как тя всеки момент ще се отцепи от дървената конструкция. Наведе се, хвана се за нея с две ръце и се хвърли към прозореца. Изпъна крака напред и старото тънко стъкло се пръсна от удара с подметките на ботушите му. Той пусна тръбата. За частица от секундата изгуби представа къде ще се приземи: върху асфалта на двора, върху назъбеното строшено стъкло или в спалнята.
Нещо изпука и всичко потъна в мрак.
Хари летеше в нищото, не усещаше нищо, не помнеше нищо. През тези няколко секунди беше никой.
Когато светлината се появи, му се прииска да се върне в нищото, защото болката пронизваше всяка клетка от тялото му. Озова се по гръб в леденостудена вода. Дали вече е мъртъв? Вдигна очи към ангел, облечен в кървавочервено със светещ ореол около главата. Постепенно слухът му се възвърна. Отново чуваше хрущене и забързано дишане. После очите му се спряха върху изкривеното ѝ от паника лице, върху жълтата топка в устата ѝ, върху краката ѝ, които отчаяно се мъчеха да не се свлекат по топящия се сняг. Прииска му се просто да затвори очи, но тихото стенание на разпадащата се фигура го събуди. Впоследствие Хари нямаше да си спомня случилото се в подробности. В паметта му щеше да се запечата единствено противната миризма на нажежена жица, впиваща се в жива плът.