— Възхвала на живота? Точно така ли се изрази?
Тя кимна. Хари освободи ръката си, стана и се приближи до прозореца. Погледна навън. Вече не валеше сняг. Очите му се спряха върху осветения монумент, който се виждаше от почти всички части на Осло: ски трамплина. Приличаше на бяла запетая върху тъмното възвишение. Или на точка.
Хари се върна до леглото, наведе се и целуна Ракел по челото.
— Къде отиваш? — прошепна тя.
— На лекар — усмихна се той и за доказателство вдигна окървавената си ръка.
Излезе от стаята. Едва не се препъна по стълбите. Дори студеният бял мрак навън не успя да облекчи гаденето и световъртежа.
Застанал до ландроувъра, Хаген разговаряше по телефона. Затвори, когато Хари помоли да го закарат и се качи отзад. „Ракел благодари на Бог — сети се той. — Нима можеше да знае, че не Бог я спаси, а Хари — купувачът, който вдигна мизата, за да спечели наддаването? Изплащането на вноските вече започна.“
— Към центъра ли? — попита шофьорът.
Хари поклати глава и посочи възвишението. Показалецът му изглеждаше самотен между палеца и безименния пръст.
Трийсет и шеста глава
За три минути стигнаха до трамплина. Минаха през тунела и спряха на терасовидната площадка до сувенирните магазинчета. Шанцата приличаше на разлят, замръзнал бял водопад, който на стотици метри под трибуните образува равнина.
— Откъде знаеш, че е тук? — попита Хаген.
— Каза ми го в прав текст. Докато стояхме на ледена пързалка, ми призна, че в деня, когато приключи делото на живота си и се разболее от неизлечима болест, ще скочи от трамплина. Като възхвала на живота.
Хари посочи осветената рампа за отскок, издигаща се върху черното небе.
— Знаел е, че ще запомня думите му.
— Откачалка — прошепна Гюнар Хаген и се вторачи към тъмната стъклена кабина, разположена на върха на трамплина.
— Може ли да взема твоя комплект белезници? — обърна се към шофьора Хари.
— За какво ти е още един? — Хаген посочи дясната китка на старши инспектора.
Около нея бе закопчана едната гривна, а другата висеше свободна.
— Искам да имам два — отвърна Хари и пое другия комплект от шофьора. — Ще ми помогнете ли, шефе? Не ми достигат няколко пръста…
Хаген поклати глава, но закопча втория комплект белезници около лявата му китка.
— Никак не ми се иска да те пускам сам, Хари. Притеснявам се.
— Горе няма място за повече от двама души. Ще си поговоря с него, а си имам и помощник — Хари показа револвера на Катрине.
— Точно той ме притеснява.
Старши инспектор Хуле стрелна началника си с поглед, отвори вратата на колата със здравата си лява ръка и слезе. Другият полицай го придружи до Музея на ските, откъдето се минаваше, за да се стигне до трамплина. Носеха щанга тип „кози крак“, за да счупят стъклото на вратата. Когато обаче приближиха и осветиха мястото с фенер, върху пода към гишето за билети пробляснаха парчета стъкло. От вътрешността на музея се разнасяше глух вой на аларма.
— Добре. Вече знаем, че нашият човек е пристигнал — заключи Хари и опипа револвера, затъкнат на кръста му. — Нека двама полицаи от патрулката зад нас да застанат на задния изход.
Хари взе фенера, влезе в тъмното помещение и профуча покрай снимките и плакатите на знаменити норвежки скиори, обявени за герои, норвежки знамена, норвежка вакса за ски, норвежки крале и принцеси, снабдени с текстове, които, казано накратко, възхваляваха каква уникална нация са норвежците. Преходът накара Хари да си припомни защо изпитва непоносимост към този музей.
Асансьорът се намираше в дъното. Тясна кабина без прозорец. Хари огледа вратата. Обля го студена пот. До асансьора имаше желязно стълбище.
На деветия етаж съжали, че тръгна пеш. Световъртежът и гаденето се усилиха. Повърна. Звукът от стъпките му отекваше по цялото стълбище, а белезниците дрънчаха по парапета. Противно на очакванията организмът му не започна да синтезира повече адреналин, за да приведе тялото му в бойна готовност. Вероятно бе прекалено изтощен, обезсилен. Или просто искаше всичко да свърши. Сделката бе приключила. Краят вече беше известен.
Хари продължаваше да изкачва стълбите, като изобщо не се стараеше да бъде тих. Знаеше, че другият отдавна го е чул.
Стълбите го изведоха право в тъмната стъклена кабина на върха на трамплина. Изгаси фенера. Лъхна го студен въздух. Навън вече не валеше сняг. В помещението с размери четири на четири метра падаше бледа лунна светлина. Стоманен парапет опасваше остъклената кабина. Сигурно туристите стискат конвулсивно преградата, докато се любуват и едновременно изтръпват пред гледката над Осло и околностите, представяйки си как се чувстват скиорите, преди да се спуснат по шанцата, или какво е усещането да паднеш от трамплина, да полетиш право надолу и да се размажеш в някое дърво.