Матиас вдигна очи към Хари и се отпусна назад:
— Тогава идваш с мен!
И скочи от прозореца.
Повлечен от него, Хари изгуби равновесие. Колкото и да се мъчеше да се задържи, Матиас се оказа твърде тежък, а Хари бе заприличал на стопил се великан с източена плът и кръв. Полицаят изрева, докато усещаше как пропастта го засмуква над предпазния парапет. С последни сили преметна лявата си ръка назад, а пред очите му се изпречи спомен за мръсно общежитие в Кабрини Грийн в Чикаго; за крак на стол, за чифт белезници… Хари чу щракването на метал в метал. После полетя през нощната тъма. Сделката приключи.
Гюнар Хаген се взираше в трамплина, но снежинките му пречеха да вижда.
— Хари! — повтори той по уоки-токито. — Там ли си?
В отговор чу само шумолене.
На откритото място до трамплина пристигнаха четири полицейски автомобила. Преди няколко секунди бяха чули крясъка от шанцата; настъпи суматоха и паника.
— Паднаха — отбеляза полицаят до него. — Сигурен съм. Двама души полетяха от стъклената кабина.
Гюнар Хаген отпусна отчаяно глава. Кой знае откъде и защо, но за миг му хрумна, че в подобен завършек има някаква, макар и абсурдна логика, един вид космическо равновесие.
Глупости. Що за врели-некипели!
Хаген не виждаше полицейските коли във виелицата, ала чуваше жаловития вой на сирените. Сякаш към трамплина приближаваха оплаквачки. Знаеше, че този вой веднага ще привлече лешоядите: хищни ловци на медийни сензации, любопитни съседи, кръвожадни шефове. Щяха да заприиждат, за да заграбят тлъсто парче от трупа, да задоволят свирепия си глад за блага хапка. Двете блюда от тазвечершното меню — противният снежен човек и противният полицай — щяха да им се усладят. Не, в това няма логика, нито космическо равновесие, само лакомия и стремеж тя да бъде задоволена. Уоки-токито на Хаген изпука.
— Няма ги! Край.
— Трябва да са там — извика Хаген. — Огледахте ли покривите на сградите? Край.
Докато чакаше, Хаген се питаше с какво ще се оправдае пред началниците си на въпроса защо е пуснал Хари сам. Как да им обясни, че макар да стои по-високо в йерархията от Хари, не му е шеф и никога не е бил? В това също имаше логика. Всъщност на Хаген му беше все тая дали началството ще разбере доводите му, или не.
— Какво става? — попита току-що пристигналият Магнюс Скаре.
— Хари падна от трамплина — отвърна Хаген. — В момента търсят тялото.
— Тялото? На Хари? Да бе!
— Моля?
Хаген се обърна и изгледа по-внимателно Скаре, който се взираше към високото.
— Мислех, че вече сте опознали добре Хари Хуле, шефе.
Хаген завидя на младия полицай за крепкия му оптимизъм.
Уоки-токито изпращя.
— Няма тела!
Скаре погледна началника и сви рамене, сякаш искаше да заяви самодоволно „Нали ви казах?“.
— Ей, ти! — извика Хаген на шофьора на ландроувъра и посочи прожектора на покрива. — Освети стъклената кабина! И ми намери бинокъл!
Само след секунди светъл лъч разпори нощната тъмнина.
— Виждате ли нещо? — попита Скаре.
— Сняг — Хаген се взираше през бинокъла. — Освети по-нагоре! Спри! Чакай… господи!
— Какво?
— Не може да е истина.
В същия миг снежната виелица се отдръпна като сценична завеса. Сред полицаите се разнесоха удивени възгласи. Двете фигури, олюляващи се във въздуха, приличаха на онези закопчани една за друга играчки, които шофьорите слагат на предното стъкло. Долната бе вдигнала десница някак победоносно, а горната приличаше на мъченик, чиито ръцете са опънати в противоположни посоки. И двете тела висяха безжизнени. Главите клюмаха, крайниците изглеждаха напълно отпуснати.
През бинокъла Хаген забеляза, че лявата ръка на Хари е закачена с белезници за парапета около стъклената кабина.
— Направо не е истина! — повтори той потресен.
Случайността определи първият човек, когото Хари видя, след като дойде на себе си, да е младият полицай Томас Хеле от Отдела за издирване на изчезнали лица. Четирима колеги на старши инспектора издърпаха него и Матиас Люн-Хелгесен в кабината. През следващите години Хеле щеше често да разказва за необикновената реакция на прословутия старши инспектор:
— Попита ме с обезумял поглед дали Люн-Хелгесен е жив! Сякаш се страхуваше, че ако онзи умре, ще се случи най-непоправимото нещастие. „Жив е — отвърнах аз. — В момента го носят към линейката.“ Хуле изкрещя веднага да му вземем връзките на обувките и колана, за да не се самоубие. Каква нечувана проява на хуманизъм към мъж, който току-що се е опитал да види сметката на бившата ти!