— Какво направи с отрязания пръст?
— Опитах се да го пробутам като дарение на Катедрата по анатомия, но не пожелаха да го вземат. Затова реших да го изтърбуша и да го държа върху бюрото ми, както Хаген държи кутрето на онзи японски пълководец. Вдигнат среден пръст би бил идеален поздрав за добре дошли в кабинета на Хуле.
Ауне и Беате се разсмяха.
— Как са Олег и Ракел? — попита Беате.
— Много добре. Не се дават лесно.
— А Катрине Брат?
— Възстановява се. Миналата седмица ходих да я видя. През февруари се връща на работа в Отдела за борба с порока в Берген.
— Сериозно? Нали стана ясно, че едва не застреляла няколко души?
— Сгрешихме. В револвера ѝ е нямало патрони. Затова се е осмелявала да натисне спусъка почти до края и ударникът се е вдигал. Трябваше да се сетя по-рано.
— И как?
— Когато напускаш полицейско управление и отиваш да работиш в друг град, пак в полицията, си длъжен да предадеш служебното си оръжие. На ново място ти дават револвер и две пачки с патрони. В чекмеджето на бюрото ѝ намерих две неразпечатани пачки.
Настъпи кратко мълчание.
— Радвам се, че вече е здрава — отбеляза Беате и погали бебето по косата.
— Да — разсеяно кимна Хари и си припомни как мина срещата му с Катрине.
Наистина изглеждаше по-добре. Живееше при майка си в Берген. Когато той пристигна, тя тъкмо излизаше от банята след дълъг сутрешен крос. Майка ѝ поднесе чай, а Катрине, все още с мокра коса и зачервени бузи, му разказа как разследването на баща ѝ се превърнало в идея-фикс за нея. Помоли Хари за прошка, задето го въвлякла в случая. В погледа ѝ обаче не се четеше и капка съжаление.
— Според психиатъра ми реагирам малко по-бурно от повечето хора — засмя се тя и сви рамене. — Но вече го преодолях. Тази мания ме преследва от детските ми години. Сега обаче името му най-сетне е чисто и мога да продължа напред.
— С разчистване на бумащина в Отдела за борба с порока?
— Все отнякъде трябва да се почне. Щом дори висши държавници се осмеляват да се завърнат в политиката, защо да не опитам и аз?
Погледът ѝ се плъзна през прозореца, над фиорда, към Финьой. Хари си тръгна със съзнанието, че получените рани никога не заздравяват.
Погледна ръката си. Ауне се бе оказал прав: ако всяко бебе е съвършеното чудо, значи животът представлява безкраен процес на деградация.
На вратата се изкашля медицинска сестра:
— Време е за инжекции, Ауне.
— О, пощадете ме поне веднъж, сестро.
— Тук пощада няма.
— Сестро, я ми кажете — въздъхна Ауне, — кое е по-лошо: да отнемеш живота на човек, който иска да живее, или да отнемеш смъртта на човек, който иска да умре?
Беате, сестрата и Столе се разсмяха и не забелязаха как Хари потръпна.
Той мина по стръмните склонове към езерото Согн. Там нямаше много хора, само обичайните посетители: туристи, тръгнали на неделен поход около езерото.
Ракел го чакаше на бариерата.
Прегърнаха се и тръгнаха мълчаливо. Въздухът беше мразовит, а слънцето грееше вяло от бледосиньото небе. Под подметките им хрущяха сухи листа.
— Напоследък ходя насън — призна Хари.
— Ами?
— Да. Подозирам, че го правя от известно време.
— Не е лесно непрекъснато да живееш в реалността — кимна Ракел.
— Не, не — поклати глава Хари. — Ходя насън в буквалния смисъл на думата. Нощем снова из апартамента. Кой знае какви ги върша.
— И как разбра?
— През нощта, след като ме изписаха от болницата, се събудих в кухнята, където имаше мокри следи. Установих, че съм чисто гол, обут в гумените ми ботуши. Държах чук в ръка.
Ракел се усмихна и сведе поглед. Ускори крачка, за да не изостава.
— След като забременях с Олег, и аз ходех насън известно време.
— Според Ауне в зряла възраст сомнамбулизмът е симптом на повишен стрес.
Спряха се до водата. Над сивата повърхност прелетяха двойка лебеди.
— Още когато разбрах, че съм бременна, знаех кой е бащата на Олег. Но неговата приятелка беше забременяла преди мен.
Хари вдиша дълбоко студения въздух. Той прободе дробовете му. Имаше вкус на зима. Затвори очи и се обърна срещу слънцето.
— След като разбрах, че той вече е взел решение и се е върнал в Осло, имах две възможности: да осигуря на детето ми баща в Москва, който ще го обича и ще го гледа като свое — поне докато си мисли, че то наистина е негово — или да го отгледам без баща. Второто ми се струваше абсурдно. Знаеш какво е мнението ми за лъжците. Ако преди това някой ми бе казал, че аз — точно аз — ще изградя живота си върху лъжа, щях да се закълна в обратното. На младини човек възприема живота много лековато, защото не знае колко трудни избори му предстоят. Ако мислех само за себе си, щях да взема решение много по-лесно. Но бях длъжна да се съобразя и с други хора. От една страна, щях да разбия сърцето на Фьодор и да обидя семейството му, а, от друга, да съсипя връзката на другия. Мислех и за Олег. Да, преди всичко се боях за неговото бъдеще.