— Разбирам те.
— Не. Едва ли разбираш защо ти признавам това чак сега. Нямах причина да премълчавам истината пред теб. Сигурно мислиш, че съм искала да се представя в по-добра светлина.
— Не — поклати глава Хари. — Не мисля така.
Тя наклони глава към рамото му.
— Дали е вярно онова, което се говори за лебедите? — попита тя. — Че са верни един на друг, докато смъртта ги раздели?
— Според мен просто спазват обещанията си — отвърна Хари.
— И какви обещания дават лебедите?
— Никакви, предполагам.
— Значи говориш не за тях, а за себе си? Повече те харесвах, когато нарушаваше дадените обещания.
— Искаш ли пак да ти обещая нещо?
Тя поклати глава.
Тръгнаха и тя мушна ръка в неговата.
— Иска ми се да можеше да започнем отначало — въздъхна тя. — Сякаш нищо не се е случило.
— Знам.
— Но знаеш също, че няма да се получи.
Макар Ракел да се опита думите ѝ да прозвучат като твърдение, Хари долови скритата леко въпросителна нотка.
— Мисля да попътувам — каза той.
— Нима? Къде?
— Не знам. Не ме търси. Особено в Северна Африка.
— Северна Африка?
— Реплика на Марти Фелдман от един филм. Иска да избяга, но и да остане.
— Разбирам.
Над тях мина сянка и продължи по сиво-жълтата, обезцветена почва в гората. Двамата вдигнаха очи. Един от лебедите бе отлетял.
— И какво става във филма? — поинтересува се Ракел. — Намериха ли се?
— Да, разбира се.
— Кога ще се върнеш?
— Никога. Никога няма да се върна.
В студеното мазе на сграда в квартал „Тьойен“ двама угрижени представители на жилищната управа гледаха мъж в защѝтен гащеризон и с необичайно дебели стъкла на очилата. Докато говореше, от устата му излизаше пара, подобна на вар:
— Точно това е характерната особеност на плесенните гъби. Човек много рядко съзира признаци за присъствието им.
Той направи пауза и притисна средния си пръст до кичура коса, падащ върху челото му.
— Но те се спотайват в жилището му.