— Все някой ще се обади в полицията да съобщи за изчезването на жена, ако вече не го е направил. На работа, новобранец.
Рафто се качи на върха и огледа околността. Погледът му се спря на близкото възвишение. Там се виждаше фигура. Човек? Странно, стоеше напълно неподвижно. Канара? В старанието си да разбере какво е Рафто присви очи. Беше идвал тук стотици пъти с жена си и дъщеря си, но никога досега не бе забелязвал канара. Слезе до кабината, поговори си с водача и му поиска бинокъл. След петнайсет секунди Рафто установи, че фигурата не е никаква канара, а три големи кръгли топки от сняг, наредени една върху друга.
Рафто никак не харесваше района Фелсиден с така наречените „живописни“, криви дървени къщи без топлоизолация, със стълбища и мазета в тесни улички, където не прониква слънчева светлина, но богаташките отрочета даваха мило и драго — тоест милиони — да си купят традиционна бергенска къща, а после я преобразяваха до степен да не остане нищо от първоначалния ѝ вид. Тук вече не отекваха детски стъпки, цените отдавна бяха прогонили младежите и семействата с малки деца в предградията отвъд планините. В района цареше пълна тишина като в квартал с офис сгради. И въпреки това, докато натискаше звънеца, Рафто имаше усещането, че някой го наблюдава.
След малко вратата се открехна. Подаде се бледо, изплашено женско лице и го погледна въпросително.
— Они Хетлан? — Рафто ѝ показа служебната си карта. — Става дума за вашата приятелка Лайла Осен.
Апартаментът беше много малък и странно решен: банята се намираше непосредствено до кухнята, между спалнята и хола. Они Хетлан едва бе успяла да смести диван и тапицирано със зелено-оранжева дамаска кресло в хола, облепен с виненочервени тапети. Върху оставащата неголяма площ на пода стояха купчини списания, книги и дискове. Рафто прескочи преобърнат съд с вода и котка, за да стигне до дивана. Они Хетлан седна в креслото и започна нервно да усуква колието си. Зеленото камъче на висулката беше напукано. Или в резултат от фабричен дефект, или като търсен ефект.
Они Хетлан бе научила за смъртта на приятелката си от мъжа, с когото Лайла живееше — Бастиан. Докато слушаше подробния разказ на полицая, по лицето ѝ се изписа гама от емоции.
— Това е ужасно — прошепна Они. — Бастиан не ми спомена нищо такова.
— Не искахме да огласяваме подробности по случая — обясни Рафто. — Бастиан ми каза, че сте най-добрата приятелка на Лайла.
Они кимна.
— Знаете ли какво е правила тя на връх Юлрикен? Бастиан няма представа. По това време гостувал заедно с децата на майка си във Флурьо.
Они поклати глава. Категорично. Целеше да не остави съмнение у полицая. Всъщност съмнение у него породи не самата реакция, а предшествалото я колебание за частица от секундата. Герт Рафто се нуждаеше именно от тази частица от секундата:
— Госпожице Хетлан, разследваме убийство. Надявам се, разбирате колко сериозно е положението и какъв риск поемате, като премълчавате важни факти.
Тя погледна объркано полицая с лице на булдог. Рафто веднага надуши плячката:
— Ако си въобразявате, че така ще пощадите близките ѝ, грешите. Рано или късно тези неща излизат наяве.
Тя преглътна. Изглеждаше изплашена. Още щом видя лицето ѝ на вратата, той разпозна страха. Затова Рафто нанесе решителния си удар — всъщност съвсем невинна заплаха, която обикновено постигаше желаното въздействие и върху невинни, и върху виновни:
— Избирайте: или ще ми разкажете какво знаете сега, или ще ви повикам на разпит в участъка.
От очите ѝ бликнаха сълзи и тя подхвана с глух, задавен глас:
— Лайла имаше среща.
— С кого?
Они Хетлан си пое пресекливо дъх.
— Лайла ми каза малкото му име и какво работи. Закле ме да ги запазя в тайна. Най-вече заради Бастиан.
Рафто погледна в бележника, за да прикрие нетърпението си.
— Как се казва и какво работи?
Той записа показанията на Они. Сравнително често срещано име. Същото важеше и за професията. Берген обаче беше относително малък град, затова Рафто се задоволи с информацията. Интуицията му подсказваше, че е на прав път. Под интуиция той разбираше трийсетгодишен опит в полицията и познание за човешката природа, изградено предимно върху мизантропска нагласа.
— Сега ще ми обещаете да не казвате на никого — настоя той. — Нито на близките си, нито на журналисти, нито дори на други полицаи, ако искат да разговарят с вас. На никого. Разбрахте ли?
— Дори на… полицаи?
— Категорично не. Разследването оглавявам аз и трябва да знам със сигурност кой разполага с тази информация. Докато не ви кажа друго, не знаете нищо.