Рафто стисна инстинктивно револвера, докато изминаваше последните метри до човека. Спря на известно разстояние. Присви очи, за да ги предпази от дъжда. Не може да е истина.
— Изненадан ли си? — попита гласът.
Чак сега полицаят се сети какво му бе направило впечатление по телефона. Не отговори. Умът му заработи на пълни обороти.
— Въобразяваше си, че ме познаваш — продължи гласът. — Но всъщност аз те познавам по-добре. Предвидих, че ще дойдеш сам.
Рафто го гледаше с невярващи очи.
— Това е игра.
— Игра ли? — прочисти си гласа полицаят.
— Да. Нали и ти обичаш да играеш.
Рафто стисна още по-здраво дръжката на револвера и го поразмести, за да се увери, че оръжието няма да се закачи за подплатата на джоба, ако се наложи да го извади.
— Защо избра мен? — попита той.
— Защото си най-добрият. А аз играя само с най-добрите.
— Откачалка — прошепна Рафто и веднага съжали.
— Точно по този въпрос не съществуват две мнения — отвърна онзи с лека усмивка. — И ти си луд, драги. Всички сме луди. Приличаме на неспокойни призраци, които не намират пътя към дома си. Винаги е било така. Знаеш ли защо индианците са ги изработвали?
Мъжът пред Рафто посочи със свит показалец, облечен в ръкавица, дънера с резбовани фигури, наклякали една върху друга и вторачени над фиорда с големите си, черни, слепи очи.
— За да задържат душите — обясни той. — За да не им позволят да се изгубят. Тотемните стълбове обаче гният. Именно това е смисълът. Когато изчезнат, душите трябва да си намерят ново убежище. Например маска, огледало или новородено.
От Аквариума се чуха дрезгавите крясъци на пингвините.
— Ще ми кажеш ли защо я уби? — попита Рафто и чу колко дрезгаво звучи и неговият глас.
— Жалко, че играта свърши, Рафто. Беше забавно.
— И как разбра, че съм тръгнал по следите ти?
Другият вдигна ръка и Рафто инстинктивно отстъпи крачка назад. Между пръстите му се поклащаше колие със зелена висулка във формата на сълза с черна пукнатина. Рафто чуваше ясно бесните удари на сърцето си.
— Отначало Они Хетлан отказваше да говори. Но впоследствие… как да се изразя… я убедих.
— Лъжеш.
Рафто почти не дишаше и изобличителната дума не прозвуча никак убедително.
— Тя ми каза, че си я предупредил да не дава информация на колегите ти. Това ме окуражи да те повикам сам. Знаех, че ще приемеш. Защото си се надявал този арест да ти осигури триумфално завръщане, нали?
Студените капки се лепяха по лицето на Рафто като пот. Сложил пръст върху спусъка на револвера в джоба си, той се мъчеше да говори бавно и спокойно:
— Не избра подходящо място. Стоиш с гръб към морето, а всички пътища към сушата са завардени от полицейски патрули. Не може да се промъкне и игла.
Човекът пред него подуши въздуха.
— Усещаш ли, Герт?
— Какво?
— Страха. Адреналинът има много специфична миризма. Но какво ти обяснявам, ти и без това знаеш. Определено си усещал тази миризма, докато си пребивал арестанти. И Лайла миришеше на страх. Особено когато видя инструментите ми. А Они — още по-силно. Вероятно защото си ѝ разказал как е умряла Лайла и е разбрала какво я чака веднага щом ме е видяла. Миризмата на адреналин действа много възбуждащо, нали? Чел съм, че някои хищници намират плячката си именно по тази миризма. Само си представи как трепери жертвата им, докато се опитва да се скрие, знаейки, че миризмата на страха ѝ ще ѝ донесе сигурна гибел.
Рафто гледаше ръцете на събеседника си. В ръкавици, не държат нищо, отпуснати встрани. Бяха се срещнали се все пак посред бял ден близо до центъра на втория по големина град в Норвегия. Въпреки напредналата си възраст Рафто се намираше в добра физическа форма, откакто отказа алкохола. Имаше бързи рефлекси и бе запазил почти изцяло бойните си умения. Можеше да извади револвера за частица от секундата. Тогава защо зъбите му тракаха от ужас?
Шеста глава