— Успех — Катрине му подаде телефона и прелисти следващата страница.
— Разглеждаш един от старите случаи на Хуле, нали?
— Да.
— Тогава си беше втълпил, че в Осло върлува сериен убиец.
— Знам.
— Нима? А знаеш ли, че Хуле сгреши? И то не за първи път. Той е вманиачен на тема серийни убийци, все едно живее не в Норвегия, а в САЩ. Засега обаче не е успял да намери случай на серийно престъпление по нашите географски ширини.
— В Швеция не липсват примери за серийни убийци: Тумас Квик, Юн Асониус, Туре Хедин…
— Добре си научила урока си — разсмя се Скаре. — Ако искаш обаче да ти преподам някои важни тънкости в реалния процес на разследване, предлагам да се махнем оттук и да отидем да пийнем по бира.
— Благодаря, но не…
— Може и да хапнем. Така като гледам, не си взела много провизии.
Най-сетне Скаре успя да улови погледа ѝ и да задържи вниманието ѝ. В очите ѝ проблесна странна светлина, сякаш дълбоко в тях се разгоря огън. Скаре и друг път бе виждал този пламък. „Успях — помисли си той, — запалих искрата.“ В хода на разговора бе съумял да се изкачи до нейната дивизия.
— Погледни на предложението ми като на… — той си даде вид, че търси точната дума — … обучение.
По устните ѝ се разля широка усмивка.
Скаре усети как пулсът му се ускорява. Обля го горещина. Вече усещаше тялото ѝ до своето; представи си как пръстите му се плъзгат по чорапа над коляното ѝ и с леко шумолене продължават нагоре.
— Какво искаш, Скаре? Да запишеш в актива си новата мацка в Отдела ли? — Тя се усмихна още по-широко, а блясъкът в очите ѝ стана още по-ослепителен. — Да побързаш да я изчукаш пръв, както момченцата заплюват най-големите парчета торта, за да не ги изпревари друг?
Магнюс Скаре усети как долната му челюст увисна.
— Нека ти дам няколко приятелски съвета, Скаре. Стой далеч от колежките си. Не си губи времето да ходиш в столовата и да пиеш кафе, ако смяташ, че си надушил важна следа. И не си прави труда да се перчиш с правомощията си. Няма да се обадиш в Оперативната дежурна част, а на Хуле и той ще реши дали да започнем издирване. После Хуле ще се свърже с „Гражданска защита“, чиито служители са в готовност да се намесят всеки момент. Оттук не се изпраща спасителен екип.
Катрине смачка на топка салфетката си и я хвърли в кошчето зад Скаре. И без да се обръща, той знаеше, че е уцелила. Тя затвори класьора и стана. Скаре успя да се поокопити.
— Не знам какво си въобразяваш, Брат. Ти си омъжена, ама явно вкъщи не получаваш достатъчно и се надяваш някой пич като мен да… да… — думите му бягаха. Мамка му, нищо не му хрумваше. — Предлагам ти само да те светна за това-онова, курво.
От лицето ѝ сякаш се отметна завеса и Скаре се вгледа право в пламъците. Очакваше да му удари шамар, но тя не го направи. Когато заговори отново, гласът ѝ звучеше спокойно и напълно овладяно и Скаре си даде сметка, че всичко се случи в очите ѝ и тя дори не бе помръднала пръст:
— Моля за извинение, ако съм те разбрала погрешно.
Изражението ѝ обаче показваше недвусмислено, че Катрине не допуска подобно нещо.
— За твое сведение първият разговор, който Мартин Купър провел с помощта на изобретението си, бил не със съпругата му, а с конкурента му Джоуел Ейнджъл от „Бел Лабораторис“. Според теб дали Купър му се е обадил, за да го светне за това-онова, Скаре? Или по-скоро за да се изфука?
Тя си тръгна. Скаре проследи с поглед как платът на костюма ѝ се търка о дупето ѝ, докато върви с поклащащи се бедра към изхода на столовата. Мамка му, тази жена е напълно луда! Прииска му се да стане и да запрати нещо по нея. Но знаеше, че няма да улучи. Освен това май беше по-добре да си остане на мястото, защото ерекцията му още не бе спаднала.
Хари усещаше как дробовете му се издуват под ребрата. Дишането му започна да се нормализира, но не и пулсът. Сърцето му препускаше като заек в гърдите. Спортният му екип натежа от попилата пот. Хари се намираше в гората до ресторанта на възвишението Екеберг. Ресторантът, издържан в стила на функционализма и построен в периода между двете световни войни, някога беше гордостта на Осло. Издигаше се величествено над града върху стръмния склон на изток. С течение на времето обаче гостите на заведението изгубиха желание да изминават разстоянието от центъра до гората. Ресторантът престана да носи печалба, западна и заприлича на занемарена барака за пенсионирани паркетни лъвове, застаряващи пияници и самотни души, които търсят спътници. Накрая го затвориха. Хари обичаше да идва с колата на възвишението, издигащо се над жълтия похлупак от изгорели газове, и да тича по пътеките и по стръмнините. Наклонът оказваше съпротивление на скоростта му и млечната киселина започваше да изгаря мускулите му. Обичаше да се спира до изгубилия очарованието си ресторант, да сяда на мократа, обрасла с бурени тераса и да гледа града, който някога чувстваше свой, но от известно време възприемаше като имот, отнет му след фалит; като бивша приятелка, вече принадлежаща другиму.