Матиас се намръщи.
— Хари никога не е притежавал умения на детски психолог — усмихна се тъжно Ракел. — Олег обаче винаги слушаше него, а не мен. От друга страна, долу няма чудовища.
Матиас включи единия котлон и промърмори:
— И откъде сте толкова сигурни?
— И ти ли като малък си се страхувал от тъмното? — разсмя се Ракел.
— Не само като малък — усмихна се накриво Матиас.
Да, Ракел го харесваше. Животът ѝ бе станал по-хубав. Харесваше го, определено го харесваше.
Хари спря колата на улицата пред дома на Бекер. Остана вътре, загледан в жълтата светлина от прозорците, която се разпръскваше из градината. Снежният човек се бе смалил до размерите на джудже. Сянката му обаче се простираше чак до оградата. Хари слезе от колата и отвори портата. Тя изскърца жаловито и Хари направи гримаса. Знаеше, че е редно да позвъни, а не да влиза на своя глава. Градината също се смяташе за неприкосновена собственост като самата къща. Ала Хари нямаше нито необходимото търпение, нито желание да обсъжда намеренията си с професор Бекер. Мократа почва поддаваше под краката му. Хари приклекна. Светлината от къщата се отразяваше в снежния човек и му придаваше вид на фигура от матово стъкло. Заради топенето на снега през деня малките снежни кристали се бяха прегрупирали в по-големи, но надвечер, при спадането на температурите, влагата се бе кондензирала и замръзнала в други форми. В резултат сутрешният ситен, бял и лек снежец се беше превърнала в сивкав, сбит и едрозърнест.
Замахна с десния си юмрук и нанесе удар. Главата на снежния човек се отчупи от раменете и се търколи върху кафявата трева.
Хари замахна повторно. Този път обаче не сви пръстите си в юмрук, а ги заби право в тялото на снежния човек. Зарови ги в снега и напипа каквото търсеше.
Извади ръката си и я вдигна тържествуващ пред обезглавения снежен човек, както Брус Лий неизменно показва на противника си сърцето, което току-що е изтръгнал от гърдите му.
В ръката на Хари проблесна мобилен телефон „Нокия“ с панел в сребристо и червено. Батерията още не беше изтощена напълно.
Усещането за победа се изпари. Защото Хари си даваше сметка, че находката представлява не пробив в разследването, а просто антракт в куклен спектакъл, но личността на кукловода оставаше загадка. Целта на убиеца е била полицаите да намерят телефона.
Хари се приближи до входната врата и позвъни. Филип Бекер отвори. Косата му беше разчорлена, вратовръзката висеше накриво. Той премига няколко пъти като току-що станал от сън.
— Да — отговори той на въпроса на Хари. — Нейният телефон е точно такъв модел.
— Моля, наберете номера ѝ.
Филип Бекер влезе в къщата. Неочаквано на вратата се показа лицето на Юнас. Хари понечи да го поздрави, но в същия миг от червения мобилен телефон се разнесе мелодия. „Козльо, не ходи в шубрака“. Хари си спомняше как продължава известната песничка: „Малкото момче те чака.“
Хари видя как лицето на Юнас засия. После момчето започна да разсъждава и първоначалната радост от звука на нейния телефон отстъпи пред вцепеняващ страх. Хари преглътна с мъка. Познаваше толкова добре това усещане.
С влизането в апартамента си долови миризмата на гипсов прах и стърготини. В коридора радиаторите бяха струпани на купчина върху пода. По мазилката се забелязваха светли петна. Хари прокара показалец по белия слой върху паркета. После облиза върха на пръста си. Имаше солен вкус. От плесенните гъби? Или просто солта представлява избилата пот на основите на строежа? Приближи запалката си до стената, но нито забеляза, нито усети нещо.
Легна си. Докато се взираше в плътната тъмнина на спалнята си, се замисли за Юнас. И за майка си. За миризмата на болест, за лицето ѝ, което бавно чезнеше върху бялата възглавница; за дните и седмиците след смъртта ѝ, когато двамата със Сьос продължаваха да си играят, а баща им само мълчеше. Опитваха се да се преструват, че всичко си е както преди. Потънал в размисли, Хари сякаш долови слабо пукане в коридора. Като от невидими марионетни нишки, които се опъват, разпростират се в мрака, прогризват го и изпускат слаба, треперлива светлина.
Седма глава
Анемичната сутрешна светлина се просмукваше едва-едва между щорите в кабинета на главния полицейски инспектор и се полепяше по двете лица вътре като сива мембрана. Началник Хаген слушаше Хари намръщен. Над гъстите му черни вежди, сраснали се в обща дълга линия над очите, се бе образувала бръчка. На малък постамент върху голямото му бюро стоеше бяла кост от малък човешки пръст, принадлежал според надписа на японския батальонен командир Йошито Ясуда. Докато работел в Армейската офицерска школа, Гюнар Хаген изнасял лекции за кутрето на Ясуда: командирът отрязал доброволно малкия си пръст под погледа на войниците си по време на отстъплението от Бирма през 1944. Само преди година върнаха Хаген при някогашния му работодател — полицията — и го назначиха за началник на Отдела за борба с насилието. Тъй като оттогава изтече много вода, Хаген слушаше сравнително търпеливо, докато старши инспектор Хуле му докладваше по темата „изчезнали лица“.