Вцепени се. Дали ѝ се счу, или наистина в далечината изпука клонка? Очите ѝ се вторачиха в гъстия мрак, а сърцето ѝ отново се разблъска.
Изтръпналите ѝ пръсти се плъзнаха повторно по телта. Изпълзя на брега. Телта се оказа усукана около стъблото на млада, но масивна бреза. Напипа възела под снега. Металът беше замръзнал в твърда, неподатлива на натиск буца. Трябваше незабавно да се отърве от нея и да продължи да бяга.
Отново изпука клон. Този път по-наблизо. Тя се спотаи до дървото, но се постара да застане възможно най-далеч от шума. Облегна се на стъблото. Помъчи се да си внуши колко важно е да не изпада в паника. След няколко дърпания ще развърже възела, костта на прасеца ѝ не е счупена, шумът от клоните е от хищник. Опита се да намери края на телта във възела и дори не усети болка, когато единият ѝ нокът се счупи по средата. Усилията ѝ се оказаха безплодни. Наведе се и захапа стоманата. Зъбите ѝ изпукаха. Проклятие! Чу леки спокойни стъпки в снега и притаи дъх. Стъпките спряха от другата страна на дървото. Въобразяваше ли си, или наистина чу как някой души въздуха и вдишва миризмите наоколо? Силвия замръзна на място. Човекът тръгна отново. Звукът от стъпките му заглъхваше. Той се отдалечаваше. Силвия си пое пресекливо дъх. Трябва незабавно да се махне оттук. Дрехите ѝ бяха вир-вода и щеше да умре от студ през нощта, ако никой не я намереше. Изведнъж се сети за брадвата. Ами да! Съвсем забрави за нея. Телта беше тънка. Ако я сложи върху камък и нанесе няколко силни удара, ще се освободи. Явно бе изпуснала брадвата в потока. Показа се предпазливо от скривалището си, бръкна в черната вода и започна да опипва каменистото дъно.
Нищо.
Изгубила надежда, тя се свлече на колене, а погледът ѝ обходи снега по двата бряга. Ето я! Острието на брадвата се подаваше над черната вода на два метра пред Силвия. Още преди да усети съпротивлението на телта, преди да се просне по корем в потока и водата от разтопения сняг да забълбука, да я облее и да стегне в леденостудената си прегръдка и без друго почти спрялото ѝ сърце; още преди да се протегне към спасението си като обезверен просяк, Силвия знаеше, че брадвата е прекалено далеч и няма как да я стигне. Пръстите ѝ увиснаха във въздуха на петдесетина сантиметра от дръжката. Сълзите напираха да я задавят, но тя ги преглътна: после щеше да има възможност да плаче, колкото ѝ душа иска.
— Това ли търсиш?
Нито го беше чула, нито го беше видяла да се приближава. Изведнъж пред нея в потока се появи клекнала фигура. Онова нещо. Силвия заотстъпва панически назад, но фигурата протегна настойчиво ръка, стиснала брадвата:
— Вземи я, де.
Тя се изправи на колене и взе брадвата.
— За какво ти е? — попита гласът.
Силвия усети силен прилив на ярост заради сковалия я страх. Реагира бурно. Втурна се напред и размаха брадвата, но телта я дръпна обратно, брадвата удари в мрака и след секунда Силвия се просна отново във водата.
Гласът се разсмя тихо. Тя застана на хълбок.
— Махай се — простена тя и изплю няколко дребни камъчета.