Баща му затръшна вратата на долапа. Юнас прехапа долната си устна. Лицето на баща му се изравни с неговото. В очите зад възтънките, четириъгълни стъкла на очилата святкаха искри.
— Това не са „кърпи“, а „салфетки“ — поправи го баща му. — Колко пъти да ти повтарям, Юнас?
— Но мама…
— Майка ти не говори книжовно. Разбираш ли? Майка ти е израснала в семейство, където никой не го е грижа за норвежкия език.
От устата на баща му лъхаше солен дъх на гнило.
Външната врата се отвори.
— Здравейте — извика звънливо майка му от коридора.
Юнас понечи да хукне към нея, но баща му го задържа за рамото и го подкани с поглед да сложи масата.
— Какви сте ми работливи!
Юнас усети усмивката в задъхания ѝ глас. Тя застана на прага зад него, докато той подреждаше сръчно приборите и чашите.
— И сте направили много хубав снежен човек!
Юнас я изгледа въпросително. Тя си разкопча палтото. Беше хубава, с тъмна кожа и коса като неговата. В очите ѝ почти винаги се четеше нежност и мекота. С редки изключения. Вече не беше толкова слаба като на снимките от сватбата ѝ с татко, но Юнас забелязваше как я заглеждат мъжете, докато се разхожда с нея из града.
— Не сме правили снежен човек — възрази Юнас.
— Нима?
Майка му смръщи вежди, докато размотаваше дългия розов шал от врата си — подарък от Юнас за Коледа.
Бащата се приближи до кухненския прозорец:
— Сигурно е работа на съседските деца.
Юнас се покатери на един от високите столове и погледна навън. И наистина — на моравата пред къщата им се издигаше голям снежен човек. Устата му беше направена от въглен, очите — от дребни камъчета, а носът — от морков. Снежният човек нямаше нито шапка, нито шал. От тялото му стърчеше само една ръка — тънка клонка, вероятно откъсната от плета. Във фигурата му имаше нещо необичайно. На Юнас му се струваше по-нормално снежният човек да е обърнат към улицата.
— Защо… — подхвана той, но баща му го прекъсна:
— Ще си поговоря с тях.
— Необходимо ли е? — обади се мама от коридора. Чу се как сваля ципа на високите си, черни кожени ботуши. — Не са направили нищо лошо.
— Не искам в двора ми да стърчат разни чучела. Ще се заема с тези хлапета веднага щом се прибера от командировката.
— Защо не гледа към улицата? — продължи да се чуди Юнас.
От коридора се чу въздишката на майка му.
— И кога ще се прибереш, скъпи?
— Утре. По някое време.
— В колко часа?
— Защо питаш? Среща ли имаш?
Престорено небрежният тон на бащата накара Юнас да настръхне в очакване на неприятности.
— Не, исках само да знам кога да е готова вечерята — отвърна мама и влезе в кухнята, приближи се до печката, надникна в тенджерите и усили два котлона.
— Ами приготви я от по-рано — подхвърли баща му и се обърна към купчината вестници върху кухненската маса. — Ще си дойда навреме.
— Добре — тя се притисна към гърба му. — Налага ли се да тръгваш за Берген още тази вечер?
— Лекцията ми започва в осем сутринта. От летището до университета се пътува цял час и дори да хвана първия самолет, няма да стигна навреме.
Юнас забеляза как мускулите на тила на баща му се отпуснаха. Явно мама отново бе улучила правилния подход.
— Защо снежният човек е обърнат и гледа към нашата къща? — попита Юнас.
— Отиди да си измиеш ръцете — подкани го майка му.
После започнаха да се хранят. Не разговаряха. Само мама прекъсна мълчанието с няколко кратки въпроса как е прекарал в училище. Юнас отговаряше лаконично и уклончиво, защото знаеше, че твърде изчерпателните отговори ще предизвикат баща му и ще започне да го разпитва или какво са учили и какво — не в „скучното училище“, или какво работят родителите на приятелите му. И понеже никога не се задоволяваше с отговорите на момчето, бащата обикновено се ядосваше.
След като си легна, Юнас чу как баща му се сбогува с майка му на долния етаж. После вратата се хлопна и колата потегли. Двамата с мама отново останаха сами. Тя пусна телевизора. Юнас се замисли за нещо, за което го бе питала: защо вече не води вкъщи свои приятели от училище. Не ѝ отговори, защото не искаше да я натъжава. Но сега и той се натъжи. Захапа отвътре бузата си и усети как сладката болка се разпространи до ушите му. От тавана се люлееше метален вятърен чан: китайски сувенир със звънтящи тръбички за разсейване на негативната енергия. Стана от леглото и се приближи на пръсти до прозореца. Дебелият сняг в градината отразяваше оскъдната улична светлина и малкият видя фигурата на снежния човек. Изглеждаше толкова самотен. Защо не му бяха дали шапка или поне шал? Или дръжка на метла? Неочаквано луната се показа иззад облаците и черните зъби на снежния човек лъснаха в мрака. Очите — също. Юнас инстинктивно затаи дъх и се отдръпна назад. В камъчетата, поставени за очи, проблесна пламък. Те не просто се взираха в стената на къщата, а гледаха нагоре, към стаята на Юнас. Момчето дръпна пердетата пред прозореца и се мушна обратно под завивката.