Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило
В романа се придържам към традиционния начин за означаване на датите според китайското летоброене и китайския лунен календар. Третата година от царстването на император Даогуан, когато Лилия е родена, съответства на 1823 г. Тайпинското въстание обхваща периода между 1851 и 1864 г.
Смята се, че нюшу — тайното писмо, използвано от жените в отдалечен район на югозападната провинция Хунан, се е развило преди хиляда години. Досега това е единствената известна писменост в света, създадена от жени, изключително за употреба от жени.
Безмълвен покой
В моето село наричат жените като мен — осемдесетгодишната вдовица — „онези, които още не са се преселили в отвъдното“. Сега, когато съпругът ми е на оня свят, дните ми се струват дълги. Отбраните гозби, които Божур и останалите жени приготвят за мен, не ми се услаждат. Щастливите събития, тъй често навестяващи дома ни, не ме карат да тръпна в очакване. Вълнува ме единствено миналото. Най-сетне мога да споделя онова, което през годините, в които бъдещето ми зависеше от родителите ми, и после, когато живеех като храненица на трапезата на съпруга си, не бе възможно да разкрия. Цял един живот очаква да бъде разказан сега, когато вече нямам какво да губя и когато малцина от онези, които бих могла да засегна, са сред живите.
Живяла съм достатъчно, за да познавам отлично достойнствата и недостатъците си, които нерядко се случваше да съвпадат. През целия си живот съм копняла за любов. Знаех, че като момиче, а впоследствие — като жена, не ми се полага да искам или да очаквам да я получа, но аз въпреки това се стремях към нея и именно в това неуместно желание се коренеше всяка беда в живота ми. Мечтаех да получа внимание от майка си, а постепенно и да спечеля любовта й — нейната и на останалите членове на семейството ми. Затова проявявах покорство — най-доброто качество, което едно момиче трябва да притежава, — ала и прекалена готовност да угодя на желанията им. Надявайки се дори на малко късче топлинка, се стараех да оправдая очакванията на семейството си — а именно да постигна най-миниатюрните нозе в окръга — и позволих костите ми да бъдат счупени, а стъпалата ми — изваяни в по-изящна форма.
Когато болката ставаше непоносима и сълзите ми мокреха окървавените бинтове, майка ми нежно ми нашепваше окуражителни слова — да потърпя още час, ден, седмица и да не забравям наградата за търпението, която ще бъде моя, ако издържа още мъничко. Така тя ме възпита да понасям не само физическите изпитания като бинтоването и раждането, но и по-мъчителните терзания на сърцето, ума и душата. Изтъкваше недостатъците ми и ме учеше да ги превръщам в свое преимущество. По нашия край наричаме този вид майчина любов „тън ай“. Знам от сина си, че този израз се изписва с два йероглифа от мъжкото писмо: първият означава „болка“, вторият — „любов“. Такава е природата на майчината обич.
Бинтовете промениха не само формата на стъпалата ми, но и характера ми и по някакъв странен начин като че ли този процес продължи през целия ми живот, преобразявайки ме от послушно дете в решителна девойка, а по-късно — от млада жена, готова да се прекланя безрезервно пред желанията на семейството на съпруга си, в най-високопоставената дама в окръга, в чиято власт бе да налага строги правила и порядки. На четирийсетгодишна възраст твърдостта, добита при бинтоването, се бе просмукала през превръзките на златните ми лотоси1 до сърцето и то така здраво се бе вкопчило в чувството за оскърбеност и онеправданост, че бях загубила способността си да прощавам на онези, които обичах и които също ме обичаха.
Единствената форма на бунт, която си позволих, бе нюшу — женският тайнопис. Желанието за неподчинение се надигна у мен за първи път, когато Снежно цвете — моята лаотун, моята „сродна душа“, моята съучастница в тайните на нюшу — ми изпрати ветрилото, което и сега лежи на масичката пред мен, и за втори, когато я срещнах. Но с изключение на съкровените мигове със Снежно цвете, аз бях решена да бъда почтена съпруга, достойна снаха и грижовна майка. В тежки времена сърцето ми добиваше твърдостта на нефрита. Бе ми дадена скритата мощ да устоявам на трагедии и скърби. Но ето че днес — потънала в безмълвния покой на вдовишкото си съществуване, както традицията повелява, осъзнавам, че в продължение на много години съм била сляпа.
С изключение на три ужасяващи месеца през петата година от царуването на император Сиенфън животът ми премина в горната стая в родния ми дом и след това в женските покои в къщата на съпруга ми. Разбира се, пътувала съм до храма на богинята Гупо и обратно и дори съм гостувала на Снежно цвете, ала познанията ми за света извън пределите на дома са оскъдни. Чувала съм мъжете да говорят за данъци, суша, бунтове, ала тези теми са ми безкрайно чужди. Моят свят са женските умения — бродиране, тъкане, готвене, семейството на съпруга ми, децата, внуците и правнуците ми, и нюшу. Животът ми следваше нормалния ход на женското съществувание — момичешките години, дните ни като девойки с прибрани коси преди женитбата, дните на ориза и солта — когато сме съпруги и майки, и накрая безмълвието на вдовишкия живот.
1
Златни лотоси или златни лилии — така са наричани краката на момичетата след завършването на бинтоването, като идеалната големина е била около седем сантиметра. — Б.пр.