Ние, жените от групичката под дървото, продължавахме да се грижим за нея. Промивахме раните й с възвряла снежна вода, за да попречим на развиването на инфекция, превързвахме ги с плат, откъснат от дрехите, покриващи собствените ни тела. Другите поискаха да й приготвим супа от костен мозък от улавяните от касапина животни. Когато им напомних, че е вегетарианка, започнахме да се редуваме да обикаляме из гората в търсене на кора, треви и корени. Приготвяхме й горчив бульон и я хранехме с лъжичка. Пеехме й утешителни песни.
Но думите и действията ни не й носеха покой. Престана да спи. Седеше край огъня, обвила ръце около свитите си колене. Цялото й тяло се разтърсваше от раздиращо вътрешностите й отчаяние. Никоя от нас нямаше чисти дрехи, но поне се бяхме опитвали да поддържаме спретнат вид. Снежно цвете се бе занемарила напълно. Не си правеше труда да натрива лицето си с буца сняг или да изтърка зъбите си в подгъва на туниката си. С разпуснатата си коса ми напомняше за нощта, когато свекърва ми бе поразена от болестта. Все повече заприличваше на третата снаха в същата онази нощ — отсъстваща духом, със зареяно някъде много далеч съзнание.
Всеки ден тя се изтръгваше от вцепенението край огъня и тръгваше да броди из снежната планина. Носеше се като сомнамбул, залутана, блуждаеща, без опора. Всеки ден аз я съпровождах непоканена, хванала я през ръка, и двете се олюлявахме по заледените скали върху златните си лотоси, докато краката й неусетно я отведяха до ръба на скалата, където изливаше скръбта си в ширналия се простор, а силният северен вятър отнасяше риданията й.
Бях ужасена, в главата ми непрекъснато отекваше натрапчивият спомен за страховитите писъци на жените, които намираха смъртта си в дълбоката бездна по време на бягството ни в планините. Снежно цвете не познаваше моите тревоги. С взрян отвъд скалите поглед тя наблюдаваше ястребите, които се носеха по планинските ветрове. Спомних си колко често бе говорила за летене. Колко лесно би било за нея да прекрачи отвъд ръба на скалата. Ала аз бях неотлъчно до нея, никога не пусках ръката й.
Опитвах се да й говоря за неща, които биха я върнали на земята. Да кажем, подхвърлях нещо от рода на: „Ти ли предпочиташ да разговаряш с госпожа Уан за дъщерите ни, или аз да го сторя?“. Когато не ми отговаряше, опитвах с нещо друго: „Живеем толкова близо една до друга. Защо да чакаме момичетата да подпишат договора си, за да се срещнат? Трябва да дойдете у нас за по-дълго. Ще бинтоваме краката им заедно. Така те ще пазят спомен и за тези дни“. Или: „Виж, снежно цвете. Пролетта идва и скоро ще напуснем това място“. Десет дни тя отвръщаше само едносрично.
И ето че на единайсетия ден, свървайки внезапно към ръба на скалата, тя най-сетне проговори:
— Изгубих пет деца и всеки път съпругът ми винеше мен. Той винаги стаява безсилието си в юмруците си, неговото оръжие. Когато им е нужен излаз, се изсипват върху мен. Мислех, че ми е гневен, задето зачевам момичета. Но сега синът ми… Скръб ли е било това, което е изпитвал при всяка загуба? — Тя замълча и наклони глава, опитвайки се да проумее. — Във всеки случай има нужда да излее стаеното в юмруците си върху нещо — заключи тя отчаяно.
Това значеше, че побоите му над нея датираха от първата година на съвместния им живот. Макар подобни действия да бяха широко разпространени и общоприети по нашия край, ме заболя, че тя бе прикривала това толкова добре и така дълго от мен. Бях вярвала, че помежду ни повече няма да има тайни и лъжи, но този път това не ме разстрои. Вместо това изпитах вина, задето така дълго бях пренебрегвала белезите за нещастието на сродната ми душа.
— Снежно цвете…
— Не, чуй ме. Мислиш си, че съпругът ми таи злина в сърцето си, но той не е лош човек.
— Отнася се с теб, все едно не си човек…
— Лилия — предупреди ме тя, — той ми е съпруг. — После мислите й се потопиха в още по-мрачни селения. — Отдавна желая смъртта, ала винаги някой е наблизо.
— Не говори така.
Тя не ми обърна внимание.
— Колко често се замисляш за съдбата? Аз го правя почти всеки ден. Ами ако майка ми не се бе омъжила за баща ми? Ако той не се бе пристрастил към опиума? Ако не ме бяха омъжили за касапин? Ако се бях родила момче? Щях ли да успея да спася семейството си? О, Лилия, винаги толкова съм се срамувала пред теб заради положението си…