Щом той тръгна, Снежно цвете ме сграбчи:
— Ела — каза тя, — нямаме много време.
Дръпна ме в къщата, макар очите ми да жадуваха да следват фигурката на касапина, която тичаше по пътя към селото ми.
Когато се качихме горе, тя рече:
— Някога ми стори голяма добрина, като ми помогна да довърша чеиза си. Сега мога да ти се отплатя мъничко.
Отвори един сандък и измъкна отвътре тъмносиня връхна дреха, чиято предница бе гарнирана с бледосиня коприна с изтъкани облачета. Разпознах в тази декорация костюма, с който бе пременена при първата ни среща. Тя ми я подаде.
— За мен ще бъде чест, ако я носиш, когато се срещнеш със съпруга си.
Виждах колко зле изглежда Снежно цвете, но не се бях замисляла какъв ли ще се стори моят външен вид на съпруга ми. Не бях сваляла бледолилавата си дреха с бродерия от хризантеми цели три месеца. Не само одеждите ми бяха мърляви и опърпани. Когато се погледнах в огледалото, докато се топлеше вода, за да се изкъпя, видях напластени върху лицето си следите от три месеца живот сред кал и сняг под безмилостните лъчи на планинското слънце.
Имах време да измия само онези части на тялото, които мъжът ми щеше да види или подуши най-напред — дланите, ръцете, лицето, врата, подмишниците и мястото между краката. Снежно цвете вложи всичките си усилия, за да прибере мръсната сплъстена маса, в която се бе превърнала косата ми, на кок, след което го уви с чиста кърпа. Тъкмо когато ми помагаше да обуя чифт панталони от чеиза й, се зачу приближаващо се чаткане от копитата на пони и скърцането на колела. Тя бързо закопча туниката. Намирахме се лице в лице. Положи дланта си върху квадрата от бледосиня коприна на гърдите ми.
— Прекрасна си — каза.
Пред мен стоеше съществото, което ми бе по-скъпо от всеки друг на света. Но се тормозех от онова, което бе казала в планината: че я съжалявам заради положението й. Не исках да си отида, без да й обясня.
— Никога не съм смятала, че си — помъчих се да намеря деликатни думи, но накрая се отказах, — че стоиш по-долу от мен.
Тя се усмихна. Сърцето ми туптеше под допира на ръката й.
— Нали каза без лъжи.
Тогава, преди да успея да изрека нещо, чух гласа на съпруга си да ме вика:
— Лилия! Лилия! Лилия!
При този звук аз хукнах, да, хукнах, надолу по стълбите и навън. Когато го видях пред себе си, паднах на колене и положих глава в краката му, ужасно притеснена от вида и миризмата си. Той ме вдигна и ме прегърна в обятията си.
— Лилия, Лилия, Лилия… — повтаряше с приглушен глас, като не спираше да ме целува отново и отново, забравил, че не сме сами.
— Далан… — никога преди не бях изричала името му.
Той ме хвана за раменете и ме отдалечи от себе си, за да разгледа лицето ми. В очите му проблеснаха сълзи, после отново ме привлече и притисна до тялото си.
— Трябваше да изведа всички от Тункоу — обясни той. — А после да се погрижа децата ни да отпътуват безопасно.
Тези действия, които тогава не ми бяха съвсем ясни, бяха онова, което превърна съпруга ми от сина на добрия и благороден управител на селото в негов високоуважаван приемник по заслуги.
Тялото му потрепери, когато добави:
— Търсих те многократно.
В песните, които ние жените пеем, много често се казва: „Не изпитвах чувства към съпруга си“ или пък „Съпругът ми нямаше чувства към мен“. Тези популярни стихове се повтарят в припев след припев, ала в онзи ден аз изпитвах дълбоки чувства към мъжа си и той към мен.
Последните мигове в Дзинтиен преминаха като в мъгла. Съпругът ми възнагради щедро касапина. Аз и Снежно цвете се прегърнахме. Тя предложи да взема ветрилото със себе си, но аз поисках да го задържи, защото нейната скръб едва бе отминала, а аз бях преизпълнена с щастие. Сбогувах се със сина й и обещах да му изпратя няколко книги, за да изучава мъжкото писмо. Накрая се наведох към дъщеря й и казах:
— Много скоро пак ще се видим.
После се качих на колата и съпругът ми дръпна юздите на понито. Погледнах назад към Снежно цвете, помахах й и се обърнах напред към Тункоу, където бяха моят дом, семейството ми, животът ми.