Заклеймяващото писмо
Из щелия окръг хората градяха наново живота си. Оцелелите бяха преминали през много сурови изпитания — първо епидемията, а после и въстанието. Бяхме душевно изтощени и силно намалели, но бяхме благодарни, че сме оживели. Постепенно започнахме да възвръщаме теглото си. Мъжете се завърнаха на полето, синовете ни — към ученето, а жените и момичетата се оттеглиха в своите покои и се отдадоха на бродиране и тъкане. Всички вървяхме напред, окрилени от късмета си.
Понякога в миналото бях проявявала интерес към света на мъжете. Ала сега си дадох дума никога повече да не пристъпвам в него. Било е писано да прекарам живота си в горните стаи. Радвах се отново да видя лицата на етървите си и очаквах с нетърпение дългите следобеди заедно, изпълнени със занимания като бродиране, пиене на чай, пеене и разказване на истории. Но това не можеше да се сравнява с щастието да се срещна с децата си. Три месеца бяха цяла вечност в техните, а и в моите очи. Бяха пораснали и променени. Най-големият ми син бе навършил дванайсет, докато бяхме разделени. В главния град на окръга, който бе под закрилата на императорската армия, далеч от хаоса, той бе учил много упорито. Бе усвоил най-важния урок: всички учени хора, независимо къде живеят или какъв диалект говорят, четат едни и същи текстове и полагат едни и същи изпити. По този начин из цялата империя се поддържат предаността, почтеността и единният мироглед. Дори далеч от столицата, в затънтени краища като нашия, местните управници, получили еднакво обучение, помагаха на хората да разберат отношенията между тях и императора. Ако синът ми усърдно следваше пътя, който бе поел, един ден със сигурност щеше да се яви на изпитите за държавни чиновници.
През тази година със Снежно цвете се виждахме по-често, отколкото като момичета. Съпрузите ни не се опитваха да ни спрат, макар въстанието да продължаваше да бушува из други райони на страната. След всичко случило се мъжът ми смяташе, че в дома на касапина съм на сигурно място, а пък съпругът на Снежно цвете окуражаваше посещенията й в нашия дом, тъй като тя винаги се завръщаше с дарове от храна, книги и пари. По време на гостуванията си двете деляхме едно легло, а мъжете ни се преместваха временно другаде, за да разполагаме с време насаме. Касапинът не посмя да възрази, след като съпругът ми бе уважил желанието ни. Но и как биха могли да попречат на нашите гостувания, нощите заедно, тайните, споделяни шепнешком? Не се бояхме от слънце, дъжд или сняг. Покорствай, покорствай, покорствай, пък прави каквото си си наумила.
Двете продължихме срещите си в Пууей по време на фестивалите, както винаги досега. Компанията на леля и чичо, чиято неизменна добрина им бе спечелила обич и уважение в семейството, й действаше добре. Леля бе многообичната „баба“ на купчина „внуци“. Сега чичо бе заел по-високо положение, отколкото докато баща ми бе жив. По-големият ми брат се нуждаеше от съветите му както за полската работа, така и за домашното счетоводство, а за чичо бе чест да го напътства. За тях двамата с леля залезът на живота бе белязан от щастлив край, какъвто никой не си бе представял.
Тази година благодарностите, които поднесохме със Снежно цвете на олтара на Гупо, извираха от съкровената ни същност. Направихме жертвоприношения и коленичихме в знак на признателност, задето ни бе съхранила през тази зима. После, хванати за ръце, отидохме на сергията за таро. Там по време на обичайната си гощавка правихме планове за бъдещето на дъщерите ни и обсъждахме методите на бинтоване, с които се постигат съвършени златни лотоси. Щом се върнахме обратно в домовете си, подготвихме превръзки, купихме успокояващи билки, избродирахме миниатюрни обувчици, които щяхме да принесем на олтара на Гуанин, направихме топки от лепкав ориз като дар на Изящноногата девица и започнахме да храним дъщерите си с кнедли с червен боб, за да омекнат костите на стъпалата им. Всяка от нас поотделно разговаря с госпожа Уан за съюза между двете момичета. Когато се срещнахме отново, сравнихме разказите си и се смяхме на леля й, която си бе същата като едно време, с напудреното си лице и лукави методи.
Дори сега, когато си припомням онези месеци от пролетта и ранното лято, виждам колко безметежно бе щастието ми. Имах семейството си и сродната си душа. Както казах, продължавах напред. Но не така бе за Снежно цвете. Тя не можа да си възвърне предишното тегло. Едва се докосваше до храната — няколко зрънца ориз, две хапки зеленчуци, — като предпочиташе да пие чай. Кожата й отново стана бледа, ала бузите й си останаха хлътнали. Когато ме посети в Тункоу и й предложих да гостуваме на старите й приятелки, тя любезно отказа под предлог, че няма да искат да я видят или няма да я помнят. Досаждах й, докато накрая се съгласи следващата година да ме придружи на седенкуването в дома на една девойка от рода Лу, която се падаше внучка на втора братовчедка на Снежно цвете и моя съседка.