През следобедите ми правеше компания, докато бродирах, но самата тя седеше взряна отвъд решетестия прозорец и отнесена някъде далеч. Като че през онзи последен ден в планините бе скочила от скалата и сега пропадаше безмълвно в пропастта. Виждах скръбта й, но отказвах да приема истината. Съпругът ми ме предупреди на няколко пъти.
— Ти си силна — ми каза една нощ, след като Снежно цвете се бе завърнала в Дзинтиен. — Оцеля в планините и всеки ден ме правиш все по-горд със способностите си да управляваш дома и с примера, който даваш на жените в селото. Ала ти, и моля те, не ми се сърди за това, което ще ти кажа, си сляпа, щом става дума за Снежно цвете. Тя е като теб във всичко. Може би това, което се е случило през изминалата зима, е било твърде много за нея. Не я познавам добре, но сигурно осъзнаваш, че под привидната й смелост се крие голяма мъка. Много години ти бяха нужни, за да разбереш, че не всички мъже са като съпруга ти.
Фактът, че той споделяше това с мен, ме засрами дълбоко. Не, всъщност не. По-скоро се подразних, че се осмели да се бърка в работи, принадлежащи на вътрешния женски свят. Ала не спорих с него, защото не ми подобаваше. Въпреки това на себе си трябваше да докажа, че греши, а аз съм права. При следващото посещение на Снежно цвете започнах да я наблюдавам по-внимателно. Вслушвах се, наистина се вслушвах в нея. Животът й се бе влошил. Свекърва й бе намалила дажбата й от храна и й позволяваше едва една трета от ориза, нужен на човек да оцелява.
— Храня се само с рядка оризова каша — рече тя, — но не се оплаквам. Напоследък нямам апетит.
Още по-лошо, касапинът не бе спрял с побоищата.
— Ти каза, че повече няма да те докосва — възразих, не желаейки да повярвам това, което съпругът ми бе прозрял така ясно.
— Какво мога да сторя, ако ми се нахвърли? Не мога да му отвърна. — Снежно цвете седеше срещу мен, бродерията лежеше в скута й отпусната и смачкана като коричка на тофу.
— Защо не ми каза?
Тя ми отговори с въпрос:
— Защо да те тревожа с неща, които не можеш да промениш?
— Можем да променим съдбата, ако упорстваме — рекох. — Аз промених живота си. И ти можеш.
Тя ме гледаше с плах поглед.
— Колко често? — попитах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен, макар да бях разстроена от факта, че съпругът й още я тормози, ядосана, че го приемаше толкова безучастно, и наранена, че не го бе споделила с мен за сетен път.
— Зимата в планината го промени. Промени всички ни. Нима не го виждаш?
— Колко често? — настоях аз.
— Не съм добра съпруга в много отношения…
С други думи, биеше я по-често, отколкото й се искаше да признае.
— Искам да се преместиш да живееш тук — казах.
— Най-тежкото провинение за една жена е да изостави семейството си — отговори тя. — Знаеш го.
Така беше. Напускането на семейството се наказваше със смърт от ръката на съпруга.
— А пък и — продължи Снежно цвете — никога не бих изоставила децата си. Синът ми се нуждае от закрила.
— Със собственото ти тяло ли? — попитах.
Какво можеше да ми отговори?
С яснотата на осемдесетте си години разбирам, че отвърнах на отчаянието й с прекалена раздразнителност. В миналото, всеки път щом не бях сигурна как да приема нещастието на сродната си душа, аз я подтиквах да следва общоприетите в женския свят правила и традиции, за да противодейства на нещастията, които я сполитаха. Този път отидох по-далеч, като изградих стратегия, с помощта на която тя трябваше да подчини съпруга си, като вярвах, че жената, родена под знака на Коня, е в състояние чрез упоритостта си да промени нещата. С една безполезна дъщеря и необичан първороден син трябваше пак да се опита да забременее. Трябваше да се моли повече, да яде подходящите храни и да потърси билкар за специални отвари, за да си осигури син. Ако дареше съпруга си с това, което желаеше, той щеше да си припомни стойността й. Но това не бе всичко…
До времето, когато настъпи фестивалът на духовете на петнайсетия ден от седмия лунен месец, аз редовно бях обсипвала Снежно цвете с въпроси, които тя трябваше да разчете като предложения как би могла да подобри положението в дома си. Защо не се опита да бъде по-добра съпруга? Защо не се помъчи да ощастливи мъжа си, както зная, че умее? Ами да нащипе страните си, за да възвърне руменеца им? Защо не започне да се храни повече, за да е по-жизнена? Защо да не се прибере още сега у дома, да коленичи пред свекърва си, да й приготви специални гозби, да й ушие дрехи, да й пее песни, да стори всичко необходимо, за да направи старините й честити? Защо не се старае повече да оправи нещата? Мислех си, че давам полезни съвети, но нямах нейните грижи и тревоги. Все пак бях господарката Лу и си вярвах, че съм права.