Така че, когато се изчерпаха напътствията ми за живота й в нейния дом, започнах да я разпитвам за времето, прекарано в моя. Не е ли щастлива да бъде с мен? Не е ли харесала копринените одежди, които й дадох? Не е ли предала подаръците, които семейство Лу бяха изпратили на съпруга й в знак на вечната им признателност, с подобаващо уважение, така че той да бъде доволен от нея? Не се ли радва, че съм наела учител, който да преподава четене и писане на момчетата на възрастта на сина й в Дзинтиен? Не разбира ли, че като направим дъщерите си сродни души, ние ще променим съдбата на Пролетна луна, подобно на моята?
Ако наистина ме обича, не може ли да стори като мен — да се обгради от условностите, които защитават нас, жените, за да подобри окаяното си положение? На всичко това тя отвръщаше с въздишка и кимане. Този неин отговор ме правеше още по-нетърпелива. Настъпателно я засипвах с въпроси и добре обмислени доводи, докато тя не се предаде и не обеща да действа според напътствията ми. Но не го стори и следващия път разочарованието ми от нея бе още по-явно. Не разбирах, че неустрашимият кон от детството на Снежно цвете бе сломен духом. Бях достатъчно упорита да си вярвам, че мога да излекувам окуцял кон.
Животът ми се промени завинаги на петнайсетия ден от осмия лунен месец през шестата година от царстването на император Сиенфън. Бе настъпил Празникът в средата на есента. Оставаха няколко дни до началото на бинтоването на краката на дъщерите ни. Тази година Снежно цвете трябваше да ми гостува с децата си, но не те се появиха на прага на дома ми. Вместо това дойде Лотос, една от жените в групичката под короната на дървото през изминалата зима. Поканих я на чай в женските покои.
— Благодаря ви — рече тя, — но съм в Тункоу да навестя семейството си.
— Семейството винаги е щастливо да приветства омъжената си дъщеря — отговорих с обичайната изтънченост. — Сигурна съм, че ще са щастливи да ви видят.
— Аз също — каза тя, като се пресегна към кошницата с лунни кексчета, която бе провесена на едната й ръка. — Нашата обща приятелка ме помоли да ви предам нещо.
Тя измъкна продълговато тънко пакетче, повито в парче сиво-зелена коприна, която наскоро бях подарила на Снежно цвете. Лотос ми го подаде, пожела ми всичко хубаво и полюлявайки се, пое надолу по уличката, докато се скри зад ъгъла.
Познах какво държа в ръцете си по формата, но не можех да проумея защо, вместо да дойде, Снежно цвете бе изпратила ветрилото. Отнесох вързопчето в горната стая и изчаках, докато етървите ми излязат да раздадат лунни кексчета на приятелите ни в селото. Изпратих с тях и дъщеря си под предлог, че трябва да се наслаждава на последните дни преди бинтоването. Щом излязоха, седнах на стола си до прозореца. Смътна светлина се процеждаше през решетката и хвърляше върху масичката ми плетеница от листа и лозници. Дълго се взирах в пакета, преди да го отворя. Откъде разбрах, че трябва да се боя? Най-накрая разгънах последователно първо единия, а после другия край на зелената коприна и ето че пред погледа ми се разкри ветрилото. Взех го. После бавно го разтворих гънка по гънка. До записа с мастило от стрити въглени, направен в нощта преди слизането от планината, се спускаше нова колонка йероглифи.
„Твърде много грижи ми тежат“, бе написала Снежно цвете. Почеркът й винаги е бил по-изящен от моя и чертиците, напомнящи крачета на комарче, бяха толкова тънки и фини, че крайчетата им се виеха в нищото. „Не мога да съм каквато ме искаш. Вече не ще е нужно да слушаш моите болки. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат такава, каквато съм. Пиши ми не с утешения, както досега, а за да си припомняме щастливите си момичешки години“. И това бе всичко.
Като че кинжал прониза тялото ми. Стомахът ми подскочи от изненадващия удар и се сви на тревожна топка. Да я обичат? Наистина ли пишеше за любовта между нея и тези посестрими в нашето тайно ветрило? Озадачена и объркана, отново прочетох редовете. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат. Та ние се бяхме врекли една на друга като лаотун, това бе брак между душите, способен да преодолява огромни разстояния и продължителна разлъка. Нашият съюз трябваше да е по-значим от връзката със съпруг. Бяхме направили оброк за взаимна вярност и преданост до смъртта. Мисълта, че явно се отрича от обета помежду ни заради някакви посестрими, ме нарани безумно. А предположението, че някак си бихме могли да останем приятелки, буквално спря дъха ми. За мен словата й бяха десет хиляди пъти по-тежки, отколкото, ако сега съпругът ми дойдеше и ми съобщеше, че си е взел наложница. Та нали самата мен ме бяха канили да стана част от следбрачен съюз. Свекърва ми ме бе насърчавала много настойчиво, а аз бях плела кроежи и заговорничила, за да задържа Снежно цвете в живота си. Нима сега тя ме отхвърляше? Изглежда, че тя, жената, към която изпитвах съкровена любов, за която милеех и на която се бях врекла за цял живот, не ми отвръщаше със същото.