Тъкмо когато си помислих, че потресът ми не би могъл да бъде по-дълбок, осъзнах, че трите посестрими, за които ставаше дума, сигурно бяха жените от нейното село, с които живяхме в планините. Прехвърлих в ума си всичко, което се бе случило миналата зима. Дали не бяха замисляли да ми я отнемат още от онази първа нощ и затова я бяха омайвали с песните си? Дали не бе привлечена от тях, както мъжа — от нова наложница, която е по-млада, по-красива и по-нежна от преданата съпруга? Дали постелята на тези жени не бе по-топла, телата им — по-стегнати, а разказите им по-завладяващи? Дали в лицата им не четеше, че не таят очаквания и не я обвързват с отговорности?
Това бе напълно непозната за мен болка, която пронизваше, гореше, изтерзаваше тялото ми, по-ужасна от родилните мъки. После нещо в мен се пречупи. Започнах да се държа не като малкото момиче, което се бе влюбило в Снежно цвете, а като господарката Лу, жената, която вярваше в силата на правилата и условностите да омиротворят ума. Бе по-лесно да клеймя нейните недостатъци, отколкото да се отдам на чувствата, които бушуваха в мен.
Винаги се бях отнасяла снизходително към Снежно цвете от любов. Но щом се втренчих в слабостите й, изведнъж в главата ми се очерта нескончаем низ от фалш, заблуди и предателства. Спомних си всички нейни лъжи — за родния й дом, за семейния й живот, дори за побоите, нанасяни й от съпруга й. Не само че не бе сродна душа, но дори и не бе добра приятелка. Като такава би трябвало да е честна и открита. И като че това не стигаше, аз позволих спомените от последните няколко седмици да нахлуят в мен. Снежно цвете се бе възползвала от парите и положението ми, за да получи по-хубави дрехи, по-добра храна и да осигури по-добро бъдеще за дъщеря си, като същевременно бе пренебрегвала всичките ми предложения и опити за помощ. Почувствах се измамена и ужасно смешна.
И ето, че се случи нещо изключително странно. В главата ми изплува образът на майка ми. Спомних си как като малко дете търсех обичта й. Тогава смятах, че ако правя всичко, което иска от мен по време на бинтоването, ще си спечеля любовта й. Бях повярвала, че съм я получила, а тя изобщо не бе изпитвала чувства към мен. Също както Снежно цвете, и тя гледаше само собствените си егоистични интереси. Първата ми реакция на лъжите и липсата на уважение от страна на майка ми бе гняв и аз никога не можах да й простя, ала с времето постепенно се отдръпвах все повече от нея, докато накрая не се освободих от властта й над мен. За да съхраня сърцето си, трябваше да сторя същото и със Снежно цвете. Не можех да позволя на никого да узнае, че умирах от терзания при мисълта, че повече не ме обича. А също трябваше да скрия гнева и страданието си, защото това не са качества, подобаващи на една благовъзпитана жена.
Затворих ветрилото и го оставих настрана. Снежно цвете ме бе помолила да й пиша. Не го направих. Измина седмица. Не започнах бинтоването на дъщеря си в уречения ден. Още една седмица. Лотос отново дойде и този път достави писмо, което Юнган ми донесе в горната стая. Разгърнах листа и се взрях в йероглифите. Чертиците й винаги ми бяха напомняли за милувки. Сега ми приличаха на кинжали.
„Защо не ми пишеш? Болна ли си, или ново щастие е почукало на вратата ти? Бинтовах нозете на дъщеря си на двайсет и четвъртия ден, както нашите някога. Ти също ли започна на същата дата? Гледам от решетестия си прозорец към твоя. Сърцето ми лети към теб, пеещо от радост за дъщерите ни.“