Прочетох го още веднъж, после поднесох единия край на листа към пламъка на газената лампа. Наблюдавах как ъгълчетата на листа се сбръчкват и думите се превръщат в дим. В идните дни, когато времето захладня и започнах бинтоването на дъщеря си, пристигнаха още писма. Изгорих и тях.
Тогава бях на трийсет и три години. Щях да имам късмет, ако живеех още седем и още по-голям — ако бъдеха седемнайсет. Не можех да понеса болезненото чувство в стомаха си дори още минута, камо ли година или повече. Терзанието ми бе огромно, но аз призовах на помощ онази вътрешна дисциплина, която ме бе превела през мъките на бинтоването, през ужаса на епидемията и зимата в планината. Заех се с, както го нарекох, изрязване на болестта от сърцето си. Винаги щом в ума ми изникнеше образ, свързан със Снежно цвете, аз го обливах с черни краски. Паднеше ли погледът ми върху спомен, го пропъждах, като затварях очи. Ако изплуваше познат аромат, поднасях към носа си цвете, добавях още чесън в уока или извиквах мириса на гладната смърт в планините. Ако спомен бръснеше кожата ми — докосването на дъщеря ми по ръката, дъхът на съпруга ми в ухото ми нощем, вялият полъх на зефира върху гърдите ми, докато се къпя, — аз дерях, търках, удрях плътта си, за да излича паметта й. Бях безжалостна като земеделец след прибирането на реколтата, който изтръгва оцелелите стръкове от скъпоценните посеви. Опитах се да разчистя всички останки до гола земя, знаейки, че само така мога да защитя нараненото си сърце.
Когато спомените за любовта на Снежно цвете продължиха да ме измъчват, издигнах цветна кула, подобна на онази, която бяхме направили, за да пропъдим духа на Красива луна. Трябваше да прогоня този нов призрак, да не й позволя повече да гнети мислите ми и да терзае душата ми с нарушени клетви за съкровена любов. Прочистих кошниците, сандъците, чекмеджетата и рафтовете от подаръците, които Снежно цвете ми бе изпращала през годините. Изнамерих всички писма, които ми бе писала, откакто се познавахме. Не беше лесно. Не можах да намеря ветрилото. Не открих… нека просто кажем, че много вещи липсваха. Ала всичко, което успях да събера, залепих или положих в цветната кула, след което съчиних следното писмо:
„Ти, която някога познаваше дълбините на сърцето ми, сега си ми чужда. Изгарям всички твои слова, дано отлетят в облаците. Ти, която ме предаде и изостави, не си желана повече в сърцето ми. Моля те, моля те, остави ме на мира.“
Сгънах листа и го мушнах през миниатюрната решетка на прозорчето в женската стая на цветната кула. След това запалих основата й, като доливах масло, колкото бе нужно, за да погълне огънят кърпичките, плетивата и бродериите.
Но Снежно цвете ме преследваше упорито. Когато бинтовах нозете на Нефрит, тя все едно бе в стаята с мен и, положила ръка на рамото ми, нашепваше в ухото ми: „Увери се, че в превръзките няма и най-малка гънчица. Покажи на дъщеря си майчината си любов“. Пеех, за да заглуша думите й. Понякога нощем усещах невидимата й длан върху бузата си и дълго не можех да заспя. Лежах будна, гневна на себе си и на нея, и си мислех: мразя те, мразя те, мразя те. Ти наруши обета си за вярност. Ти ме предаде.
Двама души понесоха тежестта на моето страдание. Срам ме е да призная, че първият бе дъщеря ми. Вторият, съжалявам да го кажа, бе старата госпожа Уан. Силата на майчината ми обич бе голяма и не бихте могли да си представите колко внимателно повивах стъпалата на Нефрит, възобновявайки в паметта си не само съдбата на по-малката ми сестра, но и всички уроци за безупречно бинтоване при минимален риск от инфекция, обезобразяване или смърт, които свекърва ми бе успяла да ми предаде. Ала също така пренесох и болката, която изпитвах по Снежно цвете, от своето тяло в нозете на дъщеря си. Нима златните ми лотоси не бяха главният източник на всички мои беди и победи?
Макар че костите и нравът на дъщеря ми бяха меки и податливи, тя рида горко. Не можех да понасям плача й, макар едва да бяхме започнали. Възползвах се от чувствата си и въоръжена с тях, я карах да обикаля женските покои, пристягах все по-силно бинтовете при всяко следващо повиване, порицавах я, или не — крещях й ядно — урока, на който майка ми ме бе научила.
— Истинската дама не допуска грозота в живота си. Единствено чрез болка ще постигнеш красотата, само чрез страданието ще намериш покой. Аз повивам, аз бинтовам, но ти ще получиш наградата.
Надявах се чрез действията си да получа малка част от наградата за себе си и да намеря омиротворението, което майка ми, ми бе обещала.