Под предлог, че исках най-доброто за Нефрит, уговарях останалите жени в Тункоу, чиито дъщери бяха започнали бинтоването си.
— Ние всички живеем тук — казвах. — Имаме добри семейства. Няма ли да е хубаво дъщерите ни да станат посестрими?
Стъпалата на дъщеря ми станаха почти колкото моите. Но преди да узная това, през петия лунен месец на новата година получих посещение от госпожа Уан. В спомените ми тя открай време си бе същата. Винаги е била възрастна жена, ала в онзи ден я изучавах с по-критичен поглед. Беше много по-млада от мен днес, което означава, че при първата ни среща преди толкова много години е била на не повече от четирийсет. Но пък кажи-речи на същата възраст моята, както и майката на Снежно цвете, бяха починали и бяха смятани за дълголетници. Когато разсъждавам върху това, си мисля, че след овдовяването си госпожа Уан не е желаела да последва съпруга си или да стане жена на друг. Вместо това е предпочела да живее и да се издържа сама. Не би се справила, ако не бе изключително умна и с развит търговски нюх. Ала все още е било нужно да се пребори с тялото си. Дала е на всички да разберат, че погребва женската си природа, като е започнала да прикрива остатъците от някогашната прелест с обилна пудра и се е труфила с безвкусни дрехи, които да я отличат от омъжените жени по нашия край. Сега, в края на шейсетте, както предположих, мазилата и ярката коприна не й бяха нужни. Бе старица, все още с ум и нюх, ала имаше един недостатък, който аз добре познавах. Обичаше племенницата си.
— Господарке Лу, отдавна не сме се виждали — рече тя, като се тръсна на един стол в главната стая.
Когато не й предложих чай, тя се озърна разтревожено.
— Тук ли е съпругът ви?
— Господарят ще се върне по-късно, но вие много бързате. Дъщеря ми е твърде малка, за да се започват преговори за женитбата й.
Госпожа Уан се плесна по бедрото и се изкиска. Като видя, че не се смея, стана сериозна.
— Знаете, че не за това съм дошла. Тук съм, за да обсъдим възможен съюз между сродни души. Това е само женска работа.
Започнах бавно да почуквам с нокътя на показалеца си върху подлакътника от тиково дърво на стола. Звукът бе силен и дразнещ дори за мен, но не спрях.
Тя бръкна в ръкава си и извади ветрило.
— Нося това за дъщеря ви. Може би бих могла да й го предам.
— Дъщеря ми е в горната стая, но господарят Лу не би сметнал за редно да получава нещо, което той не е одобрил.
— Но, господарке — довери госпожа Уан, — това е женски тайнопис.
— Тогава го дайте на мен — пресегнах се аз.
Старата сватовница видя, че ръката ми трепери, и се поколеба.
— Снежно цвете…
— Не! — Думата прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах, но не можех да понеса произнасянето на това име.
Овладях се и рекох:
— Ветрилото, моля.
Тя неохотно ми го подаде. В главата ми цяла армада четки, натопени в черно мастило, заличаваха мислите и спомените, които никнеха безспир. Призовах твърдостта на бронзовите статуи в храма на предците, твърдостта на зимния лед, на кости, изпечени от безжалостното слънце, да ми дадат сила. С едно бързо движение разгърнах ветрилото.
„Узнах, че във вашия дом има момиче с благ нрав, изкусно в женските умения“. Това бяха началните думи на посланието, което Снежно цвете ми бе изпратила много отдавна. Вдигнах поглед и срещнах взора на госпожа Уан, която ме наблюдаваше, ала чертите ми съхраниха спокойствието на езерце в тиха нощ. „Семействата ни засаждат градина. В тях цъфтят две цветя. Те са готови да се срещнат. Ти и аз сме родени в една и съща година. Би ли искала да бъдем сродни души? Двете заедно ще се реем над облаците“.
Гласът на Снежно цвете звънеше във всеки старателно изписан йероглиф. Щракнах ветрилото и го подадох на госпожа Уан. Тя не го пое от протегнатата ми ръка.
— Госпожо Уан, мисля, че има някаква грешка. Осемте йероглифа на тези момичета не съвпадат. Родени са в различен ден и различен месец. Но по-важното е, че големината на стъпалата им се различаваше преди началото на бинтоването, и се съмнявам да станат еднакви. А пък и… — лениво махнах с ръка към стаята — материалното положение на двете семейства не си съответства. Всеки знае тези изисквания.
Очите на госпожа Уан се присвиха:
— Мислите, че това не ми е ясно?
Тя изсумтя.
— Нека ви кажа какво зная аз. Вие разтрогнахте съюза си без обяснение. Една жена — вашата сродна душа — ридае объркана.