— Объркана? Знаете ли какво стори тя?
— Говорете с нея — продължи госпожа Уан. — Не разваляйте плановете, градени от две любящи майки. Две момичета ги чака прекрасно бъдеще заедно. Могат да бъдат щастливи като своите майки.
Не можех да приема предложението. Скръбта ми ме правеше слаба, а и твърде често се бях оставяла Снежно цвете да ме заблуди — да отвлече вниманието ми, да ми въздейства, да ме убеди — с лъжите си. Освен това не можех да поема риска да я видя сред посестримите й. Умът ми вече бе достатъчно изтерзан от сцени на прошепнати съкровения и нежни докосвания.
— Госпожо Уан — рекох, — не мога да принизя дъщеря си толкова, че да я свържа с отрочето на касапин.
Презрителността ми бе умишлена, като се надявах да накарам сватовницата да изостави темата, но тя, сякаш не ме бе чула, продължи:
— Помня ви, вас двете, заедно. Когато минавахте по моста над реката, водата ви отразяваше — същия ръст, същите стъпала, същата смелост. Врекохте се във вярност една на друга. Обещахте да сте неразлъчни, да сте заедно навеки, да не се разделяте или отдалечавате една от друга…
Аз бях спазвала всички тези клетви с открито сърце, но Снежно цвете?
— Не знаете какво говорите — казах. — В деня, когато с вашата племенница подписахме договора си, рекохте: „Никакви наложници“. Помниш ли това, стара жено? Иди и я попитай какво стори.
Захвърлих ветрилото в скута на сватовницата и отвърнах лице. Сърцето ми бе ледено като речната вода, която някога миеше краката ми. Почувствах погледа й върху себе си, преценяващ, учуден, въпросителен, ала не й стигаше волята да продължи. Чух я да се надига несигурно от стола. Погледът й продължаваше да дълбае в мен, но аз не трепнах, непоколебима.
— Ще предам съобщението ви — каза тя най-накрая с глас, изпълнен с доброжелателство и дълбоко разбиране, което ме смути, — но знайте, рядко се среща личност като вас. Прозрях го много отдавна. Всички в окръга завиждат на късмета ви. Всички ви желаят дълъг живот и благоденствие. Но аз виждам как разбивате две сърца. Толкова е тъжно. Помня малкото момиче, което бяхте някога. Нямахте нищо, освен хубавите си стъпала. Сега живеете в изобилие, господарке Лу, изобилие от злоба, неблагодарност и късопаметност.
Накуцвайки, тя излезе. Чух да се качва в паланкина си и да нарежда на носачите да я откарат в Дзинтиен. Не можех да повярвам, че бях позволила последната дума да бъде нейна.
Измина година. Наближи денят, определен за началото на месеца на седенкуване и песни в горната стая на братовчедката на Снежно цвете. Все още бях съсипана, в главата ми пулсираше несекващ ритъм — та-там, та-там, та-там, — като биенето на сърце или женски напев. Със Снежно цвете бяхме планирали да отидем заедно на празненствата. Не знаех дали все още възнамерява да дойде. Надявах се, ако се появи, да избегнем сблъсъка. Не желаех да воювам с нея както с майка си.
Десетият ден от десетия лунен месец настъпи — добра и щастлива дата за началото на сватбените ритуали на съседското момиче. Отидох в дома му и се качих в женската стая. Булката имаше някак тъжна хубост. Посестримите й седяха около нея. Забелязах госпожа Уан, а до нея — Снежно цвете: спретната, с опъната назад коса, както подобава на омъжена жена, облечена в един от костюмите, които й бях подарила. Чувствителното място над стомаха, където се съединяват ребрата, ме стегна. Кръвта като че се оттегли от главата ми и си помислих, че може да припадна. Не знаех дали мога да изтърпя цялото събитие, ако Снежно цвете бе там, и да запазя женското си достойнство. Хвърлих бърз поглед към останалите лица в стаята. Снежно цвете не бе довела Върба, Лотос или Сливов цвят със себе си. От гърдите ми се изпусна шумна въздишка на облекчение. Ако и една от тях бе дошла, щях да избягам.
Настаних се срещу Снежно цвете и леля й. Тържеството бе съпроводено с обичайните песни, оплакване, разкази и шеги. След това майката на булката помоли Снежно цвете да разкаже за живота след омъжването си.
— Днес ще ви изпея едно заклеймяващо писмо — съобщи тя.
Изобщо не бях очаквала такова нещо. Как бе възможно да пожелае да се оплаче от мен пред всички, когато онеправданата бях аз? Поне да бях подготвила ответна песен на обвинение и отмъщение.
— Викът на фазана отеква далеч — поде тя.
Жените в стаята се обърнаха към нея, щом чуха познатото встъпление на този традиционен жанр. По-нататък Снежно цвете продължи да пее в същия туптящ ритъм, който чувах в главата си от месеци.