— Пет дни как кадих тамян и се молех за кураж да дойда. Три дни как възвирах уханна вода, да са чисти кожата и премяната ми, да съм достойна за старите си другарки. Душата си вложих в тази песен. Като дете бях свидно чедо, ала на всички тук е известно как тежка бе мойта орис. Изгубих родния си дом. Изгубих своето семейство. Две поколения жени в рода ми бяха постигнати от зла участ. Съпругът ми не е добър. Свекърва ми е жестока. Седем пъти бременна бях, три дечица поеха дъх на белия свят. Оживяха само един син и една дъщеря. Съдбата сигурно ме е проклела. Сигурно в предишен живот съм вършила зли дела. Хората ме смятат за по-нисша от тях.
Посестримите на булката се разридаха съчувствено, както и се полагаше. Майките им слушаха внимателно, ахкаха и охкаха на тъжните места, поклащаха глава пред неизбежността на женската орисия и се възхищаваха как изкусно Снежно цвете си служеше с нашия език на скръбта.
— Едничко щастие си имах — моята сродна душа — продължи Снежно цвете в същия ритъм — та-там, та-там, та-там. — В договора си написали сме — ни една горчива дума помежду ни, и така двайсет и седем години. Винаги сме били искрени в словата си. Като високи лозници бяхме, протягащи филизи една към друга, навеки сплели стъбла. Ала, когато й разказах скръбта си, тя не прояви търпение да слуша. Щом видя колко прекършен бе духът ми, напомни ми, че мъжете орат, а жените тъкат, че трудолюбивият не гладува, уверена, че мога да променя участта си. Но как би могъл да съществува светът без бедните и злочестите?
Наблюдавах как жените в стаята плачеха за Снежно цвете. Бях невероятно смаяна.
— Защо отвърна се от мен? — пропя тя със звънък прекрасен глас. — Ние сме сродни души — неразлъчни сърца, дори животът ни да ни дели.
Внезапно тя промени темата:
— А защо нарани дъщеря ми? Пролетна луна е тъй млада, не разбира защо, а ти не даваш отговор. Не очаквах в гърдите ти да тупти зло сърце. Умолявам те, спомни си — чувството, що ни свързваше, бе дълбоко като океана. Нека трето поколение не страда.
Въздухът в стаята се нагнети, когато тази последна неправда докосна сърцата на жените. Животът на момичетата бе достатъчно тежък и без аз да вгорчавам дните на някой много по-слаб от мен.
Изпънах рамене. Аз бях господарката Лу, най-уважаваната жена в окръга, и трябваше да остана на висотата на положението си. Вместо това се оставих на ритъма на музиката, която от месеци туптеше в ума и сърцето ми.
— Викът на фазана отеква далеч — рекох аз, докато в ума ми се оформяше моето заклеймяващо писмо.
Все още исках да бъда благоразумна, така че отговорих най-напред на последното и най-несправедливо обвинение на Снежно цвете. Докато пеех, обхождах с поглед жените:
— Нашите момичета не могат да бъдат сродни души. Те не си приличат никак. Вашата някогашна съседка желае доброто на дъщеря си, но аз не ще престъпя забраните. С отказа си правя туй, що би сторила всяка майка.
По-нататък песента ми продължи:
— Всички жени в тази стая познават несгоди. Като момичета сме безплодни издънки. Може и да обичаме семействата си, ала не сме за дълго с тях. Омъжваме се в непознати села, в непознати семейства, за чужди нам мъже. Работим неуморно, оплачем ли се, губим и мъничкото почит, що хранят мъжовите ни роднини. Раждаме деца, понякога ги губим, друг път умираме ние. Дотегнем ли на съпрузите си, довеждат в дома ни наложници. Всички познаваме злочестини — бедна реколта, мразовита зима, сушава пролет. Всички тези неща са обичайни, но ето че тази жена търси специално внимание за своите скърби.
Извърнах се към Снежно цвете. Когато й заговорих, в очите ми пареха сълзи. Съжалих за словата си в мига, в който те излязоха от устата ми.
— Ти и аз бяхме свързани като двойка мандаринки. Бях ти вярна, винаги, ала ти се отвърна от мен, замени ме с посестрими. Ветрило се изпраща на едно-единствено момиче, не на много. Добрият кон не носи две седла, достойната жена не изменя на сродната си душа. Може би заради коварството ти твоят съпруг, твоята свекърва, децата ти и, да, предадената сродна душа, която стои пред теб, не те обичат тъй, както биха желали. Срамиш ни с детинските си прищевки. И ако днес съпругът ми доведе наложница, тя ще ме измести от постелята, ще бъда захвърлена, изоставена. И ще трябва, както всички тук, да го приема. Ала… от… теб…
Гърлото ми се сви неволно и сълзите, които дотогава бях сдържала, потекоха от очите ми. За миг си помислих, че няма да мога да продължа. Оставих собствената си болка настрана и се опитах да променя темата към неща, които бяха разбираеми за всички жени в стаята.