— Можем да очакваме мъжете ни да ни разлюбят — имат това право, та ние сме само жени, — но такъв удар от друга — самата тя като жена, познала много жестокости, е безжалостно.
Напомних на съседките си за положението, което заемам, и за съпруга си, който докара сол в селото и се погрижи за безопасността на всички по време на бунта.
— Прагът ми е неосквернен — заявих и се обърнах към Снежно цвете. — А твоят?
В този момент в мен се отпуши и изригна някакъв гняв, който никой не посмя да възпре. Думите ми избликваха от толкова мрачни и жестоки дълбини на същността ми, че все едно тялото ми бе разпорено с нож. Знаех всичко за Снежно цвете и го използвах срещу нея под маската на общественото приличие и силата ми на първа жена в селото. Унизих я пред останалите жени, като не подминах нито една нейна слабост. Бях изгубила самообладание и не спестих нищичко. Неканен, в паметта ми изникна един отколешен спомен: кракът на малката ми сестра се мята и свободният край на превръзката се усуква около нея. С всяка нападка, която хвърлях срещу Снежно цвете, като че собствените ми бинтове падаха и най-сетне бях свободна да изрека всичко, което мислех. Отне ми много години да разбера, че онова, което мислех тогава, е било напълно погрешно.
Не бе вярно, че превръзките се бяха освободили и шибаха тялото на моята лаотун. По-скоро те се омотаваха все по-стегнато около мен, като се мъчеха да изтръгнат от сърцето ми дълбоката обич, за която бях копняла цял живот.
— Тази жена, която е живяла сред вас, взе със себе си чеиз, направен от майчината й прикя, и когато бедната жена попадна на улицата, тя нямаше ни завивки, ни дрехи, които да я защитят от студа — обявих аз. — Тази жена, която е живяла сред вас, не пази дома си неопетнен. Занаятът на мъжа й е нечист — коли прасета на платформа пред дома си. Вашата някогашна другарка имаше много дарования, но ги пропиля, като отказа да учи жените от дома на съпруга си на нашето писмо. Тази жена, която е живяла сред вас, лъга за положението на семейството си още през момичешките си дни, лъга, когато бе девойка с прибрани коси, и продължава и днес, когато е съпруга и майка, в дните на ориза и солта. Мамила е не само вас, но и своята сродна душа.
Замълчах, изучавайки лицата наоколо.
— Как прекарва времето си тя? Ами нека ви разкажа! Ще ви разкажа за нейната похот! Животните се разгонват в определено време, но тази жена е винаги разпалена. Сластолюбието й кара целия дом да немее. Горе в планините, когато бягахме от бунтовниците — наклоних се напред и останалите също се приведоха, — тя се забавляваше с мъжа си, вместо да бъде до мен, нейната сродна душа. Казва, че сигурно е сторила нещо лошо в предишния си живот, но аз, господарката Лу, ви казвам, че злините в този живот са виновни за участта й.
Снежно цвете седеше срещу мен и по бузите й се стичаха сълзи, но аз бях толкова неутешима и объркана, че бях способна единствено да изпитвам гняв.
— Като момичета подписахме договор — заключих аз. — Даде клетва и я престъпи.
Снежно цвете треперливо пое дълбок дъх.
— Веднъж ме помоли винаги да ти казвам истината, но когато го сторя, или ме разбираш погрешно, или не ти харесва това, което чуваш. В селото си намерих жени, които не се отнасят снизходително с мен. Не ме порицават. Не очакват да съм някоя, която не съм.
Всяка нейна дума само засилваше всичките ми подозрения.
— Не ме унижават пред други хора — продължи Снежно цвете. — Бродираме заедно и взаимно се утешаваме, когато нещо ни тежи. Не ме съжаляват. Посещават ме, когато не се чувствам добре… Сам-сама съм. Имам нужда от приятелска утеха всеки ден, не само когато ти пожелаеш. Нуждая се от жени, които да ме чуят каквато съм, а не каквато ме помнят или им се иска да бъда. Чувствам се като птица, която лети в самота. Не мога да открия половинката си…
Кротките й думи и меки извинения бяха точно това, от което се боях. Затворих очи, опитвайки се да възпра чувствата си. За да се защитя, трябваше да се вкопча в своята онеправданост, както преди с майка ми. Когато отворих очи, Снежно цвете бе станала и изящно се полюшваше към стълбите. Когато госпожа Уан не я последва, изпитах прилив на съчувствие. Дори собствената й леля, единствената измежду нас, която се издържаше с помощта на собствения си ум, отказа да й предложи утеха.
Докато фигурата й постепенно изчезваше надолу по стълбите, си дадох дума, че повече никога няма да я видя.