— Майка ми е много болна. Няма да преживее зимата. Не можем да сторим нищо за нея, освен да омиротворим неспокойния й ум. Моля ви, елате при нея. Тя ви вика. Само вие можете да се отзовете.
Дори пет години по-рано болката ми все още щеше да е толкова дълбока, че може би щях да отпратя девойката, ала, докато изпълнявах задълженията си на господарка, бях видяла и научила много. Никога не бих могла да простя на Снежно цвете за скръбта, която ми причини, но заради положението си бях длъжна да проявя снизхождение. Казах на Пролетна луна да си върви у дома и дадох дума, че скоро ще я последвам, след което изпратих за паланкин, който да ме отнесе в Дзинтиен. По пътя натам се подготвих за срещата със Снежно цвете, касапина, техния син, който, както осъзнах, вече сигурно се бе задомил, и, разбира се, нейните посестрими.
Носилката ме остави пред прага на Снежно цвете. Мястото си беше същото. До къщата бе подредена купчина дърва. Платформата с гигантския уок стоеше в очакване на прясна кръв. Поколебах се, обхващайки гледката пред себе си. Фигурата на касапина се очерта в тъмния вход и той изведнъж изникна пред мен — остарял, по-жилав, но иначе същия.
— Не мога да гледам как страда — бяха първите думи, които ми каза след цели осем години. Грубо избърса влагата от очите си с опакото на дланта. — Тя ме дари със син, който ми помага в занаята. Роди добра и полезна дъщеря. Внесе красота в дома ми. Грижеше се за майка ми до смъртта й. Вършеше всичко, което се иска от една съпруга, а аз бях жесток с нея, господарке Лу. Сега го разбирам.
Той се стрелна край мен, като добави:
— По-добре й е, когато е сред други жени.
Наблюдавах го как крачи към полето, единственото място, където мъжът може да се усамоти с чувствата си.
Трудно ми е да мисля за това дори след толкова години. Мислех си, че съм изличила образа на Снежно цвете от паметта си и съм изтръгнала любовта към нея от сърцето си. Наистина си бях вярвала, че никога не ще й простя, задето е обикнала посестримите си повече от мен, ала в мига, когато я видях в леглото, всички тези мисли и чувства отлетяха. Времето — животът — се бяха отнесли жестоко с нея. Стоях сред стаята, вярно, вече по-възрастна жена, но кожата ми все още бе гладка благодарение на помадите, пудрата и почти десет години избягване на слънчевата светлина, а дрехите ми показваха на всички коя съм. В леглото отсреща лежеше Снежно цвете, съсухрена женица в парцаливи дрехи. За разлика от дъщеря й, чието лице разпознах незабавно, сигурно бих я отминала, ако я бях срещнала на улицата пред храма на Гупо.
И, да, останалите бяха тук — Лотос, Върба и Сливов цвят. Както бях подозирала, посестримите на Снежно цвете бяха същите жени, с които деляхме подслон в планината. Не се поздравихме.
Щом се доближих до леглото, Пролетна луна стана и отстъпи настрани. Очите на Снежно цвете бяха притворени, а кожата й бе мъртвешки бледа. Несигурна какво да правя, погледнах към дъщеря й. Момичето ми кимна и аз поех ръката на сродната си душа в дланта си. Тя се размърда, без да отваря очи, а после облиза напуканите си устни.
— Чувствам… — Тя поклати глава, като че се опитваше да прогони някаква мисъл.
Нежно я повиках по име и лекичко стиснах пръстите й.
Тя примигна и отвори очи, като се опитваше да фокусира погледа си върху мен, първоначално невярваща, че ме вижда.
— Усетих докосването ти — прошепна най-накрая. — Знаех, че си ти.
Гласът й бе слаб, но когато заговори, годините, преживени в болка и ужас, се стопиха. Под опустошеното от болестта тяло отново виждах и чувах малкото момиче, което преди много, много години ми бе отправило покана да бъда негова лаотун.
— Чух, че ме зовеш — излъгах я аз. — Дойдох веднага.
— Чаках те.
Лицето й се изкриви от болка. Другата й ръка притисна корема, а краката й инстинктивно се свиха. Дъщеря й безмълвно потопи една кърпа в купа с вода, изстиска я и ми я подаде. Взех я и изтрих потта, избила по челото на Снежно цвете от спазъма.