През агонизиращата болка тя проговори.
— Съжалявам за всичко, но трябва да знаеш, че любовта ми към теб никога не се е разколебавала.
Докато приемах извинението, нов спазъм, този път по-жесток, разтърси тялото й. Очите на Снежно цвете се притвориха от болка и тя отново замълча за известно време. Намокрих кърпата и я положих на челото й. След това пак поех дланта й в своята и останах седнала до нея, докато слънцето залезе. Междувременно останалите жени си бяха отишли, а Пролетна луна бе слязла да приготви вечеря. Насаме със Снежно цвете, аз отметнах завивката. Болестта бе прояла плътта около костите и тя се бе изродила в тумор с големината на бебе.
Дори днес не мога да обясня какво почувствах. Бях таила обида и гняв много дълго. Мислех, че никога няма да простя на Снежно цвете, ала вместо да мисля за това, умът ми се стъписа от осъзнаването, че утробата й отново я бе предала и че туморът трябва да е расъл в нея години наред. Имах дълг да се погрижа…
Не! Не бе това. През цялото време се бях чувствала оскърбена, защото продължавах да я обичам. Тя бе единственият човек, който бе виждал моите недостатъци и ме бе обичал въпреки тях. Бях изпитвала любов към нея дори когато я мразех най-много.
Подпъхнах завивката обратно и започнах да обмислям планове. Трябваше да повикам истински лекар. Нужно е Снежно цвете да се храни, трябва да доведем и гадател. Исках да се бори, както бих направила аз. Виждате ли, все още не разбирах, че не е във властта на човек да контролира проявленията на любовта, нито да промени съдбата на другиго.
Поднесох студената й ръка към устните си, след което слязох долу. Касапинът седеше край масата с отпуснати рамене. Синът на Снежно цвете, вече голям мъж, стоеше до сестра си. Двамата ме гледаха с поглед, наследен от майка им — горд, издръжлив, търпелив, умолителен.
— Сега ще си вървя — обявих. Лицето на сина на Снежно цвете се сви в разочаровано изражение, но аз вдигнах ръка помирително. — Ще се върна утре. Моля ви, подгответе ми място за спане. Няма да си тръгна оттук, докато… — нямах сили да изрека края на мисълта си.
Вярвах, че щом веднъж вземех нещата в свои ръце, ще спечелим битката срещу болестта, ала разполагахме само с две седмици. Две седмици от, както се оказа, осемдесет години, в които да покажа на Снежно цвете цялата любов, която изпитвах към нея. Не напуснах стаята й нито веднъж. Каквото влизаше в тялото ми, се носеше в стаята от дъщеря й. Каквото излизаше от него, се изхвърляше от нея. Всеки ден миех Снежно цвете, а после използвах същата вода за себе си. Поделена купа вода преди много години бе знакът, от който узнах, че ме обича. Надявах се, че сега тя ще види това, ще си припомни миналото и ще разбере, че от онзи далечен ден между нас нищо не се бе променило.
Нощем, след като останалите напуснеха стаята, аз се премествах от постелята, приготвена за мен, в леглото до Снежно цвете. Обвивах ръце около нея и се опитвах да влея топлина в съсухрената й фигурка и да облекча страданието, което терзаеше тялото й толкова силно, че проплакваше от болка дори в съня си. Всяка нощ заспивах с желанието ръцете ми да се превърнат в гъба, която да изсмуче тумора от корема й. Всяка сутрин, когато се събудех, дланта й лежеше върху бузата ми, а хлътналите й очи се взираха в мен.
Години наред за нея се бе грижил селският лекар. Изпратих да доведат моя. Той хвърли един поглед и поклати глава.
— Господарке Лу, лечението не е възможно — рече той. — Остава ви единствено да чакате смъртта. Вече можете да видите първите признаци по лилавия оттенък на кожата точно над бинтовете. Най-напред глезените, после краката й ще подпухнат и кожата ще поморавее със забавянето на потока на жизнената й сила. Скоро, подозирам, дишането ще се промени. Ще познаете. Вдишване, издишване, после нищо. Точно като решите, че си е отишла, ново вдишване. Не плачете, господарке Лу. Когато това се случи, краят ще е съвсем близо и тя дори няма да усеща болката.
Докторът ми остави билки за лековити отвари. Платих му и се заклех повече да не ползвам услугите му. След като той си отиде, Лотос, най-възрастната от посестримите, се опита да ме утеши.
— Мъжът на Снежно цвете извика много лекари, но сега и сто не могат да сторят нищо за нея.
Старата ярост заплашваше отново да се надигне у мен, ала на лицето й бе изписано съчувствие и състрадание не само към Снежно цвете, но и към мен.
Спомних си, че горчивото съдържа най-много ин. Предизвиква свиване, понижава треската и успокоява сърцето и духа. Убедена, че горчивият пъпеш може да забави хода на болестта, повиках посестримите на Снежно цвете да ми помогнат да приготвя задушен горчив пъпеш със сос от черен фасул, както и супа от горчив пъпеш. Трите изпълниха, каквото поисках. Седнах на леглото на Снежно цвете и я храних лъжичка по лъжичка. В началото тя се подчиняваше. Но след това стисна уста и извърна поглед от мен, все едно не бях там.