Средната по възраст посестрима, Върба, ме дръпна настрана, изведе ме на стълбищната площадка, взе паничката от ръцете ми и прошепна:
— Прекалено късно е за това. Тя не желае да се храни. Трябва да се опитате да й позволите да си отиде.
Върба ме потупа добронамерено по бузата. По-късно през деня именно тя щеше да почисти повърнатия от Снежно цвете горчив пъпеш.
Следващият ми и последен план бе да повикаме гадател. Щом дойде, той влезе в стаята и обяви:
— Един дух се е прилепил към тялото на вашата приятелка. Не се безпокойте. Заедно ще го пропъдим от стаята и тя ще оздравее. Госпожице Снежно цвете — каза той, навеждайки се над леглото, — припявайте си тези думи.
На останалите от нас нареди:
— Коленичете и се молете.
И така, Пролетна луна, госпожа Уан — да, старата сватовница бе тук през повечето време, — трите посестрими и аз паднахме на колене около леглото и започнахме да отправяме молитви и песнопения към богинята на милосърдието, докато Снежно цвете със слаб глас повтаряше думите, дадени й от гадателя. Щом се увери, че изпълняваме заръките му, гадателят извади парче хартия от джоба си, написа някакви заклинания, след което запали листчето и затича напред-назад из стаята, за да отпъди гладния дух. После извади една сабя и захвана да сече дима с думите:
— Дух, върви си! Дух, върви си! Дух, върви си!
Но и това не помогна. Платих му и го отпратих, а после наблюдавах от прозореца на Снежно цвете как се качва на теглената си от пони кола и потегля в тръс надолу по пътя. Дадох си дума оттук нататък да ползвам гадатели единствено за определянето на щастливи дати.
Сливов цвят, най-младата от посестримите, се приближи и застана до мен.
— Снежно цвете изпълнява всичко, което поискате от нея. Но, надявам се, виждате, господарке Лу, че го прави само заради вас. Страданието й продължи твърде дълго. Ако беше куче, нима щяхте да я оставите да се мъчи така?
Болката съществува на много нива: физическата агония, която Снежно цвете понасяше; скръбта ми, докато гледах как се мъчи и си мислех, че не бих могла да изтърпя и миг повече гледката; терзаещото разкаяние, което изпитвах заради онова, което й бях наговорила преди осем години — и за какво? За да ме уважават жените в моето село? За да я нараня така, както тя мен? Или нещата опираха до моята гордост — щом нямаше да е с мен, не трябваше да е с никого? Бях сбъркала за всичко, включително за последното, защото през онези дълги дни видях каква утеха й носеше присъствието на тези жени. За разлика от мен, която бях с нея в сетните й мигове, те се бяха грижили за нея години наред. Щедростта им под формата на торбички ориз, нарязани зеленчуци и дърва й бе помогнала да оцелее. Сега бяха край нея всекидневно, като загърбваха домашните си задължения. Не се натрапваха в нашата необикновена връзка. Вместо това кръжаха наоколо като добри духове, молеха се, палеха огньове, за да изплашат демоните, които жадно дебнеха Снежно цвете, ала винаги ни оставяха да бъдем насаме.
Сигурно съм спала, макар че нямам спомен. Когато не се грижех за Снежно цвете, изработвах погребални обувки за нея. Подбрах багри, които знаех, че ще хареса. Взех иглата и бродирах върху едната лотосов цвят, за да означа „вечен“, и стълба за „изкачване“, за да изразя идеята, че Снежно цвете бе започнала своето вечно изкачване към небесата. Върху другата обувка извезах миниатюрен елен и прилепи, символи на дълъг живот — същите, каквито се изобразяват върху сватбените одеяния и се окачват по случай рождени дни — за да знае, че дори след смъртта й нейната кръв ще живее чрез сина й и дъщеря й.
Състоянието на Снежно цвете се влошаваше. Когато дойдох и за първи път я измих и смених бинтовете на нозете й, забелязах, че подвитите пръсти бяха придобили тъмноморав цвят. Както бе описал докторът, ужасяващият мъртвешки цвят пропълзя нагоре по прасците й. Опитах се да я накарам да се бори с болестта. В първите дни я умолявах да призове духа на Коня у себе си, за да изрита от нея демоните, които искаха да я отнесат в отвъдното. Сега осъзнавах, че единственото, което ми оставаше, бе да облекча прехода й в задгробния живот, доколкото бе възможно.