Юнган виждаше всичко това, когато идваше всяка сутрин да ме посети и да донесе пресни яйца, чисти дрехи и писма от съпруга ми. Тя ми бе покорна и предана в продължение на много години, ала в онези дни открих, че веднъж бе престъпила дълга си към мен, за което ще й бъда вечно благодарна. Три дни преди Снежно цвете да почине, Юнган пристигна за поредното си утринно посещение, коленичи пред мен и постави в нозете ми една кошница.
— Видях ви, господарке, преди много години — рече тя с предрезгавял от страх глас. — Знаех, че не може наистина да желаете онова, което сторихте.
Не знаех за какво говори, нито пък защо бе избрала настоящия момент, за да си признае. Тогава тя дръпна покривалото от кошницата, пресегна се и измъкна оттам писма, кърпички, бродерии и нашето тайно ветрило. Това бяха вещи, които бях търсила, за да изгоря заедно с останалите спомени за общото ни минало в дните, когато изрязвах болестта от сърцето си, ала прислужницата бе рискувала да бъде изхвърлена на улицата и ги бе спасила, а след това години наред ги бе съхранявала.
Като видяха това, Пролетна луна и посестримите се разтичаха из стаята, започнаха да ровят из кошничката за бродерия на Снежно цвете, да тършуват из чекмеджетата й, да опипват под леглото за тайни скривалища. Скоро пред мен лежаха всички писма, които някога бях писала до Снежно цвете, и всяка една вещ, която бях направила за нея. В крайна сметка всичко, без унищоженото някога от мен, бе налице.
През последните дни на живота й аз отведох Снежно цвете на далечно пътешествие през спомените от съвместния ни живот. И двете бяхме запомнили наизуст толкова много от написаното, че бяхме в състояние да рецитираме цели пасажи, ала силите й бързо я напускаха и през останалото време само държеше ръката ми и слушаше.
Нощем, легнали заедно в леглото под решетестия прозорец, окъпани от лунната светлина, ние се пренасяхме в дните ни като девойки с прибрани коси. Изписах йероглиф върху дланта й: „Леглото озарено е от лунна светлина…“
— Какво написах? — попитах. — Кажи ми кои са йероглифите.
— Не зная — прошепна тя. — Не мога да позная…
Тогава изрецитирах поемата и наблюдавах как сълзите се отронват от ъгълчетата на очите й, стичат се по слепоочията и се изгубват край ушите й.
По време на последния ни разговор тя ме попита:
— Ще направиш ли нещо за мен?
— Всичко — отговорих и наистина го мислех.
— Моля те, бъди леля на децата ми.
Обещах й.
Нищо не помогна и не облекчи страданията на Снежно цвете. В последните й часове аз й прочетох договора ни, припомняйки й как отидохме до храма на Гупо, как купихме червената хартия, седнахме една срещу друга и съчинихме обета си. Препрочетох писмата, които си бяхме пращали, както и щастливи откъси от писанията ни върху ветрилото. Тананиках отколешни мелодии от нашето детство. Казах й колко я обичам и че се надявам да ме очаква в отвъдното. Говорих й през цялото време, докато достигна прага на небесата, раздвоявана между нежеланието все още да й позволя да си отиде и копнежа да я пусна на воля сред облаците.
От призрачно бяла кожата на Снежно цвете стана златиста. Цял живот на грижи се свлече от лицето й. Заедно с посестримите, Пролетна луна и госпожа Уан се вслушвахме в дишането й: вдишване, издишване, тишина. Изминаха секунди и отново: вдишване, издишване, тишина. Нови мъчителни мигове и пак: вдишване, издишване, тишина. През цялото време дланта ми лежеше върху бузата на Снежно цвете така, както тя бе полагала своята върху лицето ми, за да чувства, че сродната й душа е до нея до последното вдишване и издишване, последвани от ненарушима тишина.
Много от случилото се ми напомняше за поучителния разказ, който леля ни пееше за жената с тримата братя. Сега разбрах, че ни учеха на тези песни и истории не само за да сме подготвени да се държим подобаващо, но и защото през живота си щяхме многократно да ставаме героини в наши собствени варианти на тези сюжети.
Отнесоха Снежно цвете в долната стая. Аз я измих и облякох в одеждите й за вечността — всички опърпани и избелели, но все още върху тях личаха мотиви, които познавах от детството ни. Най-възрастната посестрима среса косите й. Средната сложи пудра върху лицето й и оцвети устните й. Най-младата украси главата й с цветя. Тялото на Снежно цвете бе положено в ковчег. Малък оркестър свиреше траурна музика, докато седяхме край тялото й в главната стая. Най-голямата посестрима имаше достатъчно пари да купи тамян да прекадим. Втората — за хартия, която да изгорим. Най-младата нямаше пари за тамян или хартия, но се справи много добре като оплаквачка.