Три дни по-късно касапинът, синът му и съпрузите и синовете на посестримите отнесоха ковчега до гроба. Вървяха много бързо, като че летяха. Взех със себе си на гроба й почти всички писания на Снежно цвете, включително повечето от моите послания до нея, и ги изгорих, за да я последват в задгробния й живот.
Върнахме се в дома на касапина. Пролетна луна направи чай, докато аз и трите посестрими на Снежно цвете се качихме горе, за да прочистим помещението от белезите на смъртта.
Именно от тях узнах за най-големия си срам. Снежно цвете не бе станала тяхна посестрима. Не им повярвах. Опитаха се да ме убедят, че казват истината.
— Ами ветрилото? — извиках разстроена. — Тя ми писа, че ще се присъедини към вашия съюз.
— Не — поправи ме Лотос. — Писа ви, че не желае да се безпокоите повече за нея, че тук е намерила приятели, които да й дават утеха.
Поискаха да се уверят сами в твърденията ми. Както разбрах, Снежно цвете ги бе научила да четат нюшу. Скупчиха се над ветрилото като ято кокошки и започнаха да възклицават и да си посочват пасажи относно неща, за които тя им бе разказвала през годините. Но когато стигнаха до последната гънка, станаха сериозни.
— Вижте — рече Лотос, като сочеше йероглифите. — Нищо такова не пише.
Грабнах ветрилото и се отдалечих в един ъгъл, където можех със собствените си очи да разгледам написаното. „Твърде много грижи ми тежат, пишеше тя. Не мога да съм каквато ме искаш. Вече не ще е нужно да слушаш моите болки. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат такава, каквато съм…“
— Виждате ли, господарке Лу? — подхвърли Лотос към мен от другия край на стаята. — Снежно цвете искаше да бъдем отдушник на мъката й. В замяна ни учеше на тайното писмо. Бе наша учителка и ние я уважавахме и обичахме за това. Но тя не ни отвръщаше със същото, милееше за вас. Искаше любовта й към вас да бъде взаимна, необременена от съжалението и раздразнителността ви.
Фактът, че бях повърхностна, упорита и себична, не намаляваше тежестта и глупостта на деянията ми. Бях допуснала най-голямата грешка за жена, владееща нюшу: бях пренебрегнала структурата, контекста и отсенките на значението. По-лошо дори, от самомнителност бях забравила онова, което бях научила при първата ни среща: изказът на Снежно цвете винаги е бил много по-нюансиран и сложен от този на глупавата втора дъщеря на прост земеделец. Осем години тя бе страдала заради моята слепота и невежество. През останалата част от живота си — а ми оставаха почти толкова години, на колкото бе тя, когато почина, щях да живея с разкаянието за стореното.
Но те все още не бяха казали всичко.
— Опитваше се да ви угоди всячески — каза Лотос, — дори като се отдаваше на съпруга си много скоро след раждането.
— Лъжеш!
— Всеки път, щом изгубеше бебе, не получаваше от вас повече съчувствие, отколкото от съпруга си или свекърва си — продължи Върба. — Винаги й казвахте, че стойността й зависи от способността й да ражда синове, и тя ви вярваше. Вие я съветвахте да опитва отново и тя ви слушаше.
— Това се очаква да кажем — възнегодувах. — Така ние, жените, утешаваме…
— Мислите ли, че тези думи са й донесли утеха при поредната загуба?
— Вие не бяхте там. Не сте чули…
— Опитай пак! Опитай пак! Опитай пак! — присмя се Сливов цвят. — Можете ли да отречете, че сте казали това?
Не можех.
— Настоявали сте да следва съветите ви за това, както и за много други неща — продължи Лотос. — А когато го е правила, сте я укорявали…
— Изопачавате думите ми.
— Нима? — попита Върба. — Тя говореше за вас непрекъснато. Никога не изрече лоша дума срещу вас, ала от чутото научихме истината.
— Обичала ви е с любовта на сродна душа заради всичко, което сте били и което не сте били — заключи Сливов цвят. — Ала вие мислите твърде много като мъж. Обичали сте я с любовта на съпруг, ценили сте я само когато е следвала правилата на мъжете.
След като третата свърши, отново Лотос взе думата.
— Помните ли бебето, което тя изгуби през зимата в планината? — попита с тон, от който ме побиха тръпки в очакване на онова, което щеше да последва.
— Разбира се, че помня.
— Вече е била болна.