След това съсредоточих усилията си върху сина на Снежно цвете. Въпреки крайно тежкото си положение в семейството и пълната липса на подкрепа от баща му, той бе усвоил малко от мъжкото писмо, а и смятането му се удаваше. При все това работеше заедно с баща си и животът му бе не по-малко безрадостен, отколкото като дете. Срещнах жена му, която все още живееше в родния си дом. Този път бе направен добър избор. Младата жена забременя, ала на мен ми бе болно, че щеше да влезе в дома на касапина. Макар да не ми е присъщо да се меся в света на мъжете, аз се наложих на съпруга си — който не само наследи обширните владения на чичо Лу, но и ги бе увеличил с печалбата от търговията със сол, и сега притежаваните от него земи се простираха чак до Дзинтиен — да намери някакво по-достойно занимание за младия мъж. Съпругът ми го нае да събира арендата от земеделците и му даде къща със собствена градина. Впоследствие касапинът изостави поминъка си и заживя при сина си. Заобича много внука си, който носеше огромна радост на целия дом. Младият мъж и семейството му бяха щастливи, но аз все още не бях сторила достатъчно, за да стана отново достойна за Снежно цвете.
На петдесетгодишна възраст, когато менструацията ми спря, животът ми отново се промени. Аз, която бях прислужвала на другите, сега бях обградена от хора, които се грижеха за мен, макар, разбира се, да ги надзиравах и поправях за всяко нещо, което не бе направено по вкуса ми. Ала, както вече казах, сърцето ми вече бе започнало своето вдовство. Престанах да ям месо и се отказах от храни с много гореща енергия като чесъна и виното. Размишлявах върху религиозни сутри, извършвах очистителни ритуали и се надявах да се избавя от осквернителните съпружески задължения. Макар през целия си брачен живот да бях кроила планове срещу това, съпругът ми да си вземе наложници, сега, когато го погледнех, изпитвах съчувствие към него. Той заслужаваше да бъде възнаграден за живота, прекаран в упорит труд. Не чаках сам да предприеме нещо, може би и никога нямаше да го стори, а се нагърбих със задачата да намеря и доведа у дома не една, а цели три наложници, които да го забавляват. Като ги избрах сама, избегнах в значителна степен ревността и дребнавите кавги, които обикновено влизат в дома заедно с хубавите млади жени. Не възразявах, когато раждаха. В действителност в селото уважението към съпруга ми нарасна. Той бе доказал не само че може да си позволи да издържа и други жени, но и че неговата ци е по-силна от тази на всеки мъж в окръга.
Отношенията със съпруга ми прераснаха в прекрасно приятелство. Той често идваше в женските покои да пием чай и да разговаряме. Утехата, която намираше в тихия ни мир, разсейваше тревогите, причинени от хаоса, нестабилността и покварата, царящи във външния свят. През това време заедно изпитвахме може би по-голямо удоволствие от общуването помежду си, отколкото през целия ни съвместен живот. Бяхме създали градина и сега тя цъфтеше пребогато. Всичките ни синове се задомиха. Жените им излязоха плодовити. Домът ни ехтеше от веселите гласове на внуците ни. Обичахме ги, ала едно дете, което не носеше моята кръв, ме интересуваше повече от всичко. Исках тя да бъде край мен.
В малката къщичка в Дзинтиен жената на събирача бе родила момиче. Исках това дете, внучката на Снежно цвете, да стане съпруга на най-големия ми внук. Шест години не е твърде ранна възраст за сватосване, ако и двете семейства желаят да скрепят съдбите на скъпоценната двойка, ако роднините на момчето са склонни да започнат доставянето на даровете за булката, а семейството на момичето е бедно и се нуждае от тях. Чувствах, че всички условия за този съюз са изпълнени, а съпругът ми, когото никога не бях излагала или посрамвала в нашия трийсет и две годишен брак, бе достатъчно великодушен да изпълни тази моя молба.
Точно по времето, когато стъпалата на момичето щяха да бъдат бинтовани, аз изпратих да повикат госпожа Уан. Старицата влезе в главната стая, съпровождана от две големокраки момичета, което ми даде да разбера, че макар да бе изместена от други сватовници, бе спестила достатъчно, за да си позволи охолен живот. Времето не я бе пощадило. Лицето й се бе съсухрило. Върху очите й се бе спуснало булото на слепотата. Устата й бе беззъба паст и главата й бе останала почти без коса. Гърбът й се бе привел силно и тялото й се бе смалило. Бе толкова крехка и изкривена от старост, че едва вървеше върху златните си лотоси. Тогава осъзнах, че не желая да живея толкова дълго, но ето ме днес.