Предложих й чай и захаросани плодове. Поговорихме за незначителни неща. Смятах, че не помни коя съм и че мога да се възползвам от старческото й оглупяване. Побъбрихме си още, след което си дойдохме на думата.
— Търся подходящо момиче за внука си.
— Не трябва ли да разговарям с бащата на момчето? — попита госпожа Уан.
— Той отсъства и ме помоли да действам от негово име.
Старицата притвори очи, докато претегляше думите ми. Или бе това, или се бе унесла в сън.
— Разбрах, че в Дзинтиен има подходяща кандидатка — продължих високо. — Дъщерята на събирача на арендата.
Следващите думи на госпожа Уан ми дадоха да разбера, че много добре помнеше коя съм.
— Защо не вземете момичето в дома си като осиновена снаха? — попита тя. — Прагът на дома ви е висок. Сигурна съм, че синът ви и съпругата му ще са доволни от такова споразумение.
Всъщност те никак не бяха щастливи от действията ми. Но какво можеха да сторят? Синът ми бе държавен чиновник. Току-що бе издържал следващото ниво от изпитите и бе придобил степента дзюжън30 на ранната трийсетгодишна възраст. Когато не хвърчеше в облаците, пътуваше из страната. Рядко се прибираше у дома, а когато това ставаше, разправяше чудати истории за видяното: високи, уродливи червенобради чужденци, чиито жени били толкова пристегнати в кръста, че едва дишали, а като ходели, огромните им крака шляпали като уловена риба. Като изключим тези странни разкази, той бе достоен син, който слушаше баща си, а на снаха ми й се налагаше да ми се покорява. Въпреки това тя предпочете да се отдръпне от обсъждането на бъдещето на сина им и се бе оттеглила в стаята си да изплаква мъката си.
— Не ми трябва големокрако момиче — казах. — Искам да оженя сина си за девойката с най-съвършените стъпала в окръга.
— Бинтоването на това дете още не е започнало. Няма гаранция…
— Но вие сте виждали стъпалата му, нали така, госпожо Уан? Имате набито око. Как мислите, какъв ще е резултатът?
— Майката на детето може да няма необходимите умения…
— Тогава ще се погрижа лично.
— Не можете да доведете момичето в дома си, ако целта ви е брак — рече госпожа Уан плачливо. — Не е редно внукът ви да види бъдещата си жена.
Беше си същата като едно време, ала и аз също.
— Права сте, госпожо. Аз ще навестявам момичето в дома му.
— Едва ли е редно…
— Ще го посещавам често. Трябва да го науча на много неща.
Наблюдавах как госпожа Уан премисля казаното. После се наведох напред и положих ръката си върху нейната.
— Мисля, леличко, че бабата на това дете би одобрила.
Очите на сватовницата се изпълниха със сълзи.
— Момичето ще трябва да овладее женските умения — продължих бързо. — Трябва да пътува — не толкова далеч, че у него да се събудят стремления извън женския свят, но мисля, ще се съгласите, че трябва да посещава храма на Гупо всяка година. Казват, че там имало един човек, който приготвял изключително лакомство от таро. Чух, че синът му е продължил неговия занаят.
Проявих упорство в преговорите и взех внучката на Снежно цвете под мое покровителство. Лично бинтовах нозете й. Показах й цялата майчинска любов, на която бях способна, като я карах да обикаля отново и отново женската стая в родния й дом. Стъпалата на Божур се превърнаха в съвършени златни лотоси, еднакви по големина с моите. През дългите месеци, когато костите на краката й приемаха новата си форма, аз я посещавах почти ежедневно. Родителите й я обичаха много, но баща й се опитваше да забрави миналото, а майка й не бе запозната с него. Затова аз й разказвах за онова време, съчинявах истории за баба й и нейната сродна душа, истории за писма и песни, за приятелство и изпитания.
— Баба ти бе родена в образовано семейство — казвах й. — Ще те науча на онова, което зная от нея — бродиране, достойнство и най-важното, женското тайно писмо.
Божур бе прилежна ученичка, но ето че един ден рече:
— Почеркът ми е груб. Надявам се да ми простите за това.
Бе внучка на Снежно цвете, но как да не откриех у нея и нещо от себе си?
Понякога се чудя кое бе по-тежко — да присъствам на смъртта на Снежно цвете или на тази на съпруга ми. И двамата страдаха ужасно. Само че вторият бе изпратен в последния си път от погребална процесия, следван от тримата си синове, които изминаха пътя на колене. Бях на петдесет и седем години, когато той се пресели в отвъдното — твърде стара, за да хрумне на синовете ми да ме омъжат повторно и дори да се притесняват за благочестивостта ми. Бях целомъдрена. Така бе от много години, само че сега бях овдовяла за втори път. Не съм отделила много място на съпруга си на тези страници. Животът ми с него е включен в официалната ми автобиография. Но нека кажа следното: той бе причината да продължавам да дишам ден след ден. Трябваше да съм сигурна, че ястията му са приготвени. Трябваше да измислям остроумия, за да го забавлявам. Когато си отиде, започнах да се храня все по-малко. Вече не ме интересуваше да бъда за пример на жените в окръга. Дните се разтягаха в седмици. Забравих за времето. Не обръщах внимание на кръговрата на сезоните. Годините прерастваха в десетилетия.
30
Титла, получавана при издържането на държавните изпити на провинциално равнище. — Б.пр.