Проблемът, когато човек живее толкова дълго, е, че пред очите му си отиват твърде много хора. Надживях почти всички — родителите си, леля и чичо, братята и сестрите си, госпожа Уан, съпруга си, дъщеря си, двама от синовете си, всичките си снахи, дори Юнган. Най-големият ми син стана гуншъ31, а след това и дзиншъ. Императорът лично прочете осемте части на есето му. Като висш чиновник синът ми отсъства през по-голямата част от времето, ала кариерата му заздрави положението на семейство Лу за поколения напред. Той е покорен син и знам, че никога не ще забрави дълга си. Дори ми е купил голям лакиран ковчег, в който да положат тялото ми, когато умра. Името му, наред с тези на прачичо му Лу и на прадядото на Снежно цвете, е увековечено с горди йероглифи върху стената на храма на предците. Тези три имена ще пребъдат там, докато сградата не рухне.
Божур е на трийсет и седем, шест години по-възрастна от мен, когато станах първата жена в селото. Тъй като е съпруга на най-големия ми внук, тя ще бъде новата господарка, когато аз си отида. Има двама синове, три дъщери и още е способна да ражда. Най-големият се ожени за девойка от друго село. Скоро тя роди близнаци — момче и момиче. В лицата им разпознавам чертите на Снежно цвете, ала и моите. Като деца ни учат, че сме безплодни издънки, тъй като не сме в състояние да продължим името на семейството си, а само това на мъжа си, ако имаме късмет да родим синове. Така жената става завинаги част от рода на своя съпруг дори и след смъртта си. Всичко това е истина, и все пак напоследък ме изпълва удовлетворение, като зная, че скоро моята кръв и кръвта на Снежно цвете ще се разпореждат в дома на Лу.
Винаги съм вярвала в старата поговорка: „Невежата жена е за предпочитане пред образованата жена“. През целия си живот съм се опитвала да запушвам ушите си за ставащото във външния свят и не съм се стремяла да уча мъжкото писмо, ала овладях женските умения, разкази и нюшу. Преди години, когато в Дзинтиен учех Божур и посестримите й на чертиците, които съставят женския тайнопис, към мен бе отправена молба от много жени да запиша техните автобиографии. Не можех да им откажа. Разбира се, поисках им отплата — по три яйца и една монета. Нямах нужда от възнаграждението, но трябваше да им вдъхна респект към господарския ми сан. Ала не само това бе причината. Исках те да се научат да ценят живота си, макар често да бе тъжен. Тези жени произхождаха от бедни и неблагодарни семейства, които ги омъжваха на крехка възраст. Страдаха от раздялата с роднините си, по загубата на деца, от униженията, съпътстващи нисшето им положение в дома, огромна част бяха бити от съпрузите си. Зная много за жените и техните болки, ала все още почти нищо за мъжете. Ако един мъж не цени съпругата си, когато се жени за нея, защо ще милее след това? Ако за него тя е като кокошка, която може да снася непрекъснато, или воден бивол, който може да мъкне безкрайно товар на гърба си, защо да я цени повече от тези животни? Може да милее за нея и по-малко отколкото за тях, тъй като не е така смела, силна, търпелива или способна сама да си осигурява прехраната.
След всички житейски истории, които изслушах, мислих и над собствената си съдба. В течение на четиридесет години миналото извикваше у мен единствено разкаяние. Бе имало само един наистина скъп за мен човек, Снежно цвете, ала се отнесох към нея по-жестоко и от най-лошия съпруг. След като ме помоли да бъда леля на децата й, тя ми каза следното и това бяха последните й думи към мен: „Не бях добра колкото теб, но вярвам, че небесните духове са ни свързали. Ще бъдем заедно навеки“. Толкова често съм мислила върху словата й. Дали бяха истина? Ами ако отвъдното не знае съчувствие? И все пак, ако мъртвите имат същите нужди и желания като живите, отправям към Снежно цвете и всички, които станаха свидетели на живота ни, следния зов: „Моля ви, чуйте думите ми. Моля ви, простете ми!“