Послеслов и благодарности от автора
Един ден през шейсетте години на двайсети век, на някаква гара в селски район на Китай припаднала една възрастна жена. При претърсването на вещите й за установяване на самоличността, полицията се натъкнала на листове, изписани със символи, които изглеждали като таен шифър. Това се случило в апогея на Културната революция, така че жената била арестувана и задържана по подозрение в шпионска дейност. Учените, които пристигнали да дешифрират кода, почти веднага разбрали, че съвсем не ставало дума за международен заговор, а по-скоро за писменост, достояние само на жените, която била пазена „в тайна“ от мъжете в течение на повече от хиляда години. Учените незабавно били изпратени в трудов лагер.
За първи път се натъкнах на кратко упоменаване на нюшу, докато пишех рецензия за книгата на Уан Пин „Търпи за хубост: историята на бинтоването на краката в Китай“ за „Лос Анджелис таймс“. В началото бях заинтригувана, а впоследствие и завладяна от женската писменост и културата, възникнала от нея. Установих, че малко паметници на нюшу — било под формата на писма, разкази или вплетени в бродирани послания — са се запазили, тъй като повечето са се изгаряли на гроба на собственичката по духовни и практически съображения. През трийсетте години на двайсети век много такива свидетелства, съхранявани като семейни реликви, са били унищожени от японските войници. По време на Културната революция ревностните червени отряди изгорили още по-голямо количество текстове на нюшу, а впоследствие и издали забрана, отнасяща се до организирането на религиозни празници или извършването на традиционното ежегодно поклонничество в храма на Гупо от местните жени. В последвалите години наблюдението от страна на Бюрото за обществена сигурност допълнително намалило интереса към изучаването и съхраняването на нюшу. През последната половина на двайсети век писмеността почти напълно отмряла поради изчезването на първопричините, които наложили използването й.
След като побъбрихме за нюшу по електронната поща, Мишел Ян, моя почитателка, се нагърби много любезно да потърси в интернет и да ми изпрати наличните материали по въпроса. Това ми бе достатъчно да започна да планирам пътуване до окръг Дзянюн (чието старо име е Юнмин), където пристигнах през есента на 1992 година благодарение на великолепната и далновидна организация на Пол Мур от „Краун травъл“. Когато пристигнах, научих, че съм едва втората чужденка, посещавала района, макар да зная за още неколцина други, които очевидно са минали инкогнито. Мога откровено да кажа, че този район и днес е също толкова затънтен както в миналото. Ето защо трябва да благодаря на господин Ли не само за прекрасните му шофьорски умения, рядкост за Китай, но и за огромното търпение, с което посрещаше непрестанното загъване на колата из калните коловози, докато обикаляхме от село на село. Имах невероятен късмет с преводач като Чън И Джун. Неговата любезност, готовност да влиза без покана в къщите на хората, тънкото владеене на местния диалект, познаването на класическия китайски език и история и възторжения интерес към нюшу, за чието съществуване не бе подозирал преди това, спомогнаха пътуването ми да завърши изключително плодотворно. Той превеждаше разговорите с местните из улички и кухни, както и нюшу разкази, съхранени от музея, посветен на тази писменост. (Позволете ми тук да изразя благодарността си към директора му, който великодушно отвори за нас витрините и ми позволи да разгледам експонатите.) Осланям се на импровизирания превод, който Чън направи на много текстове, включително на поемата от династията Тан, която Лилия и Снежно цвете изписват върху телата си. Тъй като този район все още е закрит за чужденци, бе необходимо да бъда придружавана от окръжен чиновник, който също се казваше Чън. С негова помощ много врати се отвориха за нас, а отношенията му с умната му, красива и обична дъщеря ми разкриха много по-ясно, отколкото която и да било научна статия или лекция, коренната промяна в статута на момичетата в Китай.
Общите усилия на господата Ли, Чън и Чън ми дадоха възможността да отида — с кола, теглена от понита, сампан32 или пеша — където пожелая и свободата да правя каквото поискам. Посетихме село Тун Шан Ли, където се срещнахме с Ян Хуани — най-възрастната жива жена, владееща нюшу, по онова време на деветдесет и шест години. Краката й били бинтовани като малко момиче и тя ми разказа за този процес, както и за сватбените обреди и празненства. (Макар че обществените движения срещу бинтоването започват в края на деветнайсети век, в селските райони тази практика оцелява до доста късно през двайсети век. Едва през 1951 година, когато армията на Мао Дзъдун най-после освобождава окръг Дзянюн, се слага край на тази традиция в района, където е разпространен нюшу.)