Моят съпруг Ричард Кендъл ми вдъхна кураж да вървя напред. Този път по време на пътуването ми в Китай му се наложи и да отбива многобройни въпроси от рода на: „Пуснал си я да отиде там сама?“. Той нямаше колебания дали да ми позволи да последвам сърцето си. Синовете ми Кристофър и Аликзандър, макар да бяхме физически разделени, докато пишех тази книга, продължаваха да ме вдъхновяват със своя плам. Не бих могла да желая повече като майка.
Последно благодаря към Леели Лъон, Пам Малоуни, Амелия Солтсман, Уенди Стрик и Алиша Тамаяк, които се грижиха прекрасно за мен, докато лежах у дома с тежко мозъчно сътресение, и ме возеха из Лос Анджелис — за часовете при лекаря и по други задачи — през трите месеца, когато не бях в състояние да шофирам. Те са жив пример за истински посестрими и аз наистина нямаше да мога да завърша романа без тях.
Послеслов за написването на „Снежно цвете и тайното ветрило“
Във вените ми тече отчасти китайска кръв и детството ми премина в Китайския квартал на Лос Анджелис сред дядо, баба, лелите и чичовците ми. Често казвам, че макар външно да не изглеждам като азиатка (при все че, когато ме видят със семейството ми, хората казват, че приликата ни е поразителна), по сърце съм китайка. Вероятно понеже произхождам от пионерски род — прапрадядо ми пристигнал в Америка като работник на строежа на трансконтиненталната железница, а прадядо ми бил патриархът на Китайския квартал в Лос Анджелис, — винаги строго сме спазвали обичаите и вярванията на народа ми, нищо че сме станали по-образовани, загубили сме познанията си по езика, а в моя случай — и повечето от физическите белези.
От селските ми корени в Китай ме делят едва няколко поколения. Прапрабаба ми пренасяла на гърба си хора от едно село до друго, за да издържа децата си. Скръбта — при смъртта на дете или друго нещастие — била лукс, който тя и нейните потомци, емигрирали в Америка, не можели да си позволят. Съумях да предам техния стоицизъм и покорността пред съдбата в образите на Снежно цвете, Лилия и останалите жени, изпълващи страниците на романа, като същевременно се опрях и на друга вярвания, които се предават в семейството ми. Аз, както братовчедките си, съм отрасла с мъдростта: „Като момиче се подчинявай на баща си, като съпруга — на мъжа си, като вдовица — на сина си“. Естествено, ние се опълчвахме срещу това разбиране, но в същото време сме се повлияли от този афоризъм повече, отколкото може би ни се иска да признаем.
Ето защо в много отношения лесно изградих образа на Лилия. Тя ми напомняше на баба ми, пралеля ми и останалите жени от моя род — било китайки или не — в залеза на живота им. До една те изпитваха огромно съжаление, че не са били по-добри съпруги, майки и приятелки, ала всяка от тях таеше в себе си и някакъв епизод, който я измъчваше и който тя безрезултатно се надяваше някак да изкупи. Когато писах началните страници на романа, като че всички те, а най-вече баба ми, се бяха надвесили през рамото ми и ме насърчаваха да разкажа историите на живота им. Мислех, че чрез образа на Лилия може би ще успея да постигна изкупление за тях.
За да вникна по-добре и да разбера жените от културата на нюшу, трябваше да се запозная с реликвите от тяхната традиция, да обходя уличките на Тункоу и Пууей и да направя опит да се срещна с последната жива носителка на тази писменост. Не желаех да предприемам това пътешествие като журналист, а исках да видя, вкуся, пипна и чуя онова, което окръг Дзянюн можеше да ми предложи, след което да пречупя впечатленията си през призмата на собствения си опит на жена, силно повлияна от китайските си корени.
Прекарвала съм много време в Китай при гостуванията си на членове на семейството, които все още живеят там, както и по време на проучванията си за други свои книги, но никога не съм стигала толкова далечни места. В мига, в който с шофьора и преводача ми прекосихме границите на провинция Хунан, четирилентовата магистрала отстъпи пред силно изровен черен път. До селата, където отивахме, се достигаше по кални коловози или със сампан през реката. Хората, които живеят там, не просто са отдалечени от външния свят или съседната провинция, но и помежду си. Преди сто години земята е била плодородна, а народът живеел в относително благоденствие. По онова време дори най-бедните селяни са били по-заможни от днешното население.