Вкусихме и от захаросаното таро, което в действителност е едно от най-хубавите лакомства, които съм опитвала в живота си, и със сигурност по-добро от свинския пенис, който ядох в същия ден. Всяко ястие, описано в книгата, е или нещо, което съм дегустирала по време на пребиваването си в Китай, или се приготвя в моето семейство.
Друг ден, в селото, което се смята за родно място на националността яо, попаднахме на дома на местния касапин. Пред вратата имаше издигната платформа с вграден уок, където врат труповете, за да омекне кожата и да стане по-лесна за отделяне. Оказа се, че родителите на преводача ми са отглеждали прасета, за да могат да го пратят на училище, така че, приседнали на платформата, двамата проведохме дълъг разговор за този занаят. До онзи следобед нямах представа, че съпругът на Снежно цвете ще бъде касапин.
Въоръжена със семейния си произход, резултатите от проучванията и въображението си, почувствах, че имам всичко необходимо, за да напиша историята за Снежно цвете и Лилия. Когато романът бе почти наполовина готов, претърпях злополука и получих много тежко мозъчно сътресение. Първия месец, месец и нещо се наложи да прекарам на легло. Както жените от културата на нюшу, не бях способна да чета и пиша. За разлика от тях имах два прозореца, през които да гледам навън. Още два месеца не ми бе позволено да шофирам. По някакъв странен начин се чувствах така, като че стъпалата ми са бинтовани, тъй като бях затворена вкъщи и откъсната от света. Подобно на много хора, пострадали внезапно, се изненадах от това, което се случваше. Приятели, в чиято подкрепа вярвах, ме изоставиха, докато други ми носеха храна и лакомства, караха ме за часовете при лекаря и се държаха като посестрими във всяко отношение. Затворничеството и изолацията ми, заедно с добрината и великодушието на жените, които се грижеха за мен, ми дадоха интуитивен опит за душевността на жените от културата нюшу и техния свят.
Надявам се, че няма да ви е нужно мозъчно сътресение, за да почувствате героините ми близки! „Снежно цвете и тайното ветрило“ е книга за приятелството и значението на това да си жена. Да, животът ни напълно се различава от този на носителките на писмеността нюшу, но вътрешно ние сме еднакви. Желаем хората да чуят мислите ни, да оценят творческия ни потенциал и да съпреживеят чувствата ни. Като дъщери всички сме имали сложни, понякога тежки отношения с майките си. Като майки пък познаваме дълбокия ужас, когато някое дете се разболее. Като жени всички някога сме се чудели на дълбоката извечна мистерия, която са за нас мъжете в живота ни. Това са неща, всеобщи за всички жени, както страха, който изпитваме във времена, когато политически катаклизми разтърсват външния свят на мъжете, както все още можем да го наречем — независимо дали става дума за далечното въстание на тайпините, или действителността, срещу която са изправени жените в Ирак, Афганистан, Судан и дори днес в тази страна, в ерата след единайсети септември. На пръв поглед американките са независими, свободни, способни да отидат, където пожелаят, ала в същността си всички все още копнеем за любов, приятелство, щастие, спокойствие и равнопоставеност.