— Мога да сторя тези неща за вашето момиченце — довери той на татко, — но това ще са пари, хвърлени на вятъра.
Ала лошите новини тепърва предстояха. Докато му се покланяхме, той обгърна с поглед стаята и видя баба, сгушена под завивките си. Приближи се до нея, докосна челото й и се вслуша в загадъчния ритъм на потока на жизнената енергия. Вдигна поглед към баща ми и рече:
— Уважаемата ви майка е много болна. Защо не ми споменахте за това?
Какво би могъл да отговори татко, без да се посрами? Той бе добър син, ала също и мъж, а тези дела попадаха в сферата на вътрешния свят. Въпреки това благополучието на баба бе най-висшият му синовен дълг. Докато заедно с брат си бе пушил лула в очакване на края на зимата, в горната стая двама души бяха попаднали в плен на духове от отвъдното.
Това отприщи нови въпроси. Не бяха ли пропилели твърде много време за три безполезни момичета, докато същевременно бяха позволили силите на единствената ценна и почитана жена в дома да отпаднат? Дали обикалянето из стаята с малката ми сестра не бе похабило запаса от стъпки, отреден й на този свят? Може би писъците на третата сестра я бяха уморили и тя бе пресякла руслото на своята ци, за да се отърве от досадната глъчка? Или пък духовете, дебнещи душата на сестра ми, се бяха изкушили от по-щедра плячка?
След цялата шумотевица и внимание, насочени към малката ми сестра през последните няколко седмици, сега всички усилия се обърнаха към баба. Баща ми и чичо се отделяха от постелята й единствено за да пушат, да се хранят и да облекчават нуждите си. Леля пое цялата домакинска работа, приготвяше храната за цялото семейство, переше и се грижеше за всички ни. Не видях мама да спи. Като първата снаха в дома животът й имаше две основни цели — да осигури синове, които да продължат рода, и да се грижи за майката на съпруга си. Трябваше да се бе грижила за здравето на свекърва си по-усърдно. Вместо това бе отместила вниманието си към мен и моето щастливо бъдеще и бе позволила в ума й да се загнездят мъжки амбиции. Сега, с пламенна непоколебимост, родена от предишната й небрежност, тя извършваше всички предписания и ритуали, принасяше специални дарове на боговете и дедите, отправяше молитви и песнопения и дори приготви супа от собствената си кръв, за да възстанови жизнената сила на свекърва си.
Понеже всички бяха погълнати от грижите по баба ми, нас двете с братовчедка ми ни назначиха да гледаме сестра ми. Бяхме едва на седем и не знаехме как да я утешим. Мъките й бяха огромни, но не бяха най-ужасните, които щях да видя през живота си. Умря след четири дена, след като изтърпя повече страдание и болка, отколкото бе справедливо за нейния крехък живот. Баба почина един ден по-късно. Никой не я видя да страда. Тя просто се свиваше и смаляваше все повече, подобно на гъсеница под есенен килим от листа.
Почвата бе прекалено твърда, за да направим погребение. Двете посестрими на баба се погрижиха за тялото й, оплакаха я, повиха я в муселин и я облякоха подобаващо за живота в отвъдното. Баба бе старица и бе имала дълъг живот, затова одеждите й за вечността имаха много катове. Третата сестра бе само на шест. През краткия си живот тя не бе имала много дрехи, които да я топлят във вечността, нито много приятели, които да я посрещнат там. Имаше единствено летен и зимен костюм, и дори те първо бяха носени от голямата ни сестра, а след това и от мен. През остатъка от зимата телата им останаха да почиват под снежен саван.
Бих казала, че между смъртта и погребението им в женската стая настъпиха много промени. О, ние продължавахме ежедневните си обиколки. На всеки четири дена промивахме нозете си, а на всеки две седмици сменяхме досегашните си обувки с по-малки. Ала сега мама и леля зорко бдяха над нас. Самите ние бяхме внимателни и никога не се противяхме или оплаквахме. Когато дойдеше време да измием краката си, погледите ни се приковаваха върху гнойта и кръвта по стъпалата ни така напрегнато, както очите на мама и леля. Всяка вечер, преди най-после да ни оставят да си почиваме, и сутрин, преди началото на деня, голямата ми сестра разглеждаше краката ни, за да се увери, че няма сериозна инфекция.
Често се връщам към онези първи месеци от бинтоването. Помня как мама, леля, баба и дори голямата ми сестра ни окуражаваха с определени заучени фрази. Една от тях бе: „Омъжиш ли се за пиле, остани с пиле, омъжиш ли се за петел, остани с петел“. Както много други неща по онова време, тези думи не ми говореха нищо. Размерът на стъпалата щеше да определи колко добър брак щях да сключа. Малките ми нозе щяха да бъдат представени на бъдещите ми роднини като доказателство за самодисциплината и способността ми да издържа родилните мъки, както и нещастията, които може да ме очакват в бъдеще. Златните ми лотоси щяха да разкрият на света послушанието ми пред семейството, и най-вече пред майка ми, а последното щеше да направи добро впечатление и на бъдещата ми свекърва. Обувките, бродирани от мен, щяха да послужат пред роднините на съпруга ми като символ на вещината ми в това изкуство, а оттам и в други домашни умения. И макар още да не знаех нищо за това, стъпалата ми щяха да упражняват обаяние върху съпруга ми в най-съкровените и интимни моменти между мъжа и жената. Желанието му да ги съзерцава и да ги държи в ръцете си не намаля през целия ни съвместен живот дори след като родих пет деца, дори когато останалата част от тялото ми вече не представляваше изкушение.