Гласът на майка ми се отзова:
— Тъй нещастна е тя, че отива в градината и на едно дърво се обесва.
Братовчедка ми, сестра ми, нейните приятелки и аз се включихме в хора:
— Отива най-големият брат в градината, престорва се, че не я вижда. Отива вторият, престорва се, че не вижда, че е мъртва. Съзира третият брат сестра си, избухва в сълзи и внася тялото й у дома.
Седнала в другия край на стаята, мама вдигна поглед и видя, че се взирам в нея. Усмихна ми се, вероятно доволна, че не съм объркала нито една дума.
Леля подхвана втория куплет:
— Имало едно време една жена с трима братя. Умряла тя, а никой не щял да се погрижи за тялото. Добродетелна и трудолюбива била тя, ала братята й не щели да я погребат. Каква жестокост! Какво ли ще стане?
— Забравена, както приживе, остава да лежи, докато тялото й се въвони — припя мама.
Ние, момичетата, изпълнихме познатия рефрен:
— Най-големият брат дава парче плат, за да покрият тялото й. Вторият брат дава две парчета плат. Третият брат повива останките с всички катове одежди, за да й е топло на оня свят.
— Имало едно време една жена с трима братя — продължи леля. — Натъкмена в одеянията си за вечността, тя лежи готова за задгробния живот, ала братята не ще се охарчат за ковчег. Добродетелна и трудолюбива била тя приживе, ала братята й са скъперници. Каква несправедливост! Ще намери ли духът й покой?
— Съвсем сама, съвсем сама — изпя мама — тя готви се за безприютното скиталчество.
Докато траеше песента, леля ни посочваше с пръст йероглифите един по един, а ние се опитвахме да ги следваме, макар повечето от тях да ни бяха непознати.
— Най-големият брат казва: „Защо й е ковчег? Добре си е така“. Вторият брат казва: „Да я положим в стария сандък от бараката“. Ала третият брат казва: „Това са всичките ми пари. Ще ида да купя ковчег“.
С приближаването на края на разказа ритъмът на песента се промени. Леля изпя:
— Имало едно време една жена с трима братя. Дотук добре, но що ще стане със сестра им сега? Най-големият брат — подлец, вторият — коравосърдечен, ала у третия току-виж любовта надделее.
Сестра ми и приятелките й оставиха аз и Красива луна да довършим разказа:
— Най-големият брат казва: „Да я погребем тук край пътя на водните биволи“. (Което ще рече, че тялото й не ще почива в покой до края на дните.) Вторият брат казва: „Да я погребем под моста“. (Където водите ще я отнесат.) Ала третият, с доброто си сърце, изпълнен с преданост към сестра си, казва: „Ще я погребем зад къщата, за да я помнят всички“. Най-сетне сестрата, към която земният живот се отнесъл жестоко, намерила щастие на оня свят.
Много обичах тази история. Бе ми забавно да я пеем заедно с мама и другите, ала сега след смъртта на баба и сестра ми по-добре вниквах в посланието. Разказът разкриваше колко относителна е стойността на едно момиче или жена. Освен това в него се даваха и практически наставления за грижите, които се полагат за любим човек след смъртта — подготовката на тялото, какво представляват погребалните одежди, как да се избере мястото за гроба. Семейството ми се бе постарало да следва тези предписания, както щях да правя и аз, когато станех съпруга и майка.
В деня след Празника на борбата с бикове госпожа Уан дойде отново. Бях намразила посещенията й, тъй като те винаги причиняваха допълнителни тревоги в дома ни. Разбира се, всички бяха щастливи от изгледите голямата ми сестра да се задоми в добро семейство, всички се радваха, че големият ми брат също ще се ожени и в дома ни ще влезе първата снаха. Ала също така наскоро в семейството бяха починали двама души. Ако оставим чувствата настрана, тези събития — едните скръбни, другите щастливи — означаваха разходи за две погребения и две предстоящи сватби. Натискът, оказван върху мен, да сключа изгоден брак, придоби допълнително значение. Сродяването с добро семейство щеше да осигури оцеляването ни.
Госпожа Уан се качи в женската стая, любезно разгледа бродерията на сестра ми и похвали достойнствата на работата й. После седна на табуретка с гръб към решетестия прозорец, без изобщо да погледне към мен. Мама, която едва започваше да осъзнава новото си положение като най-високопоставената жена в дома, направи знак на леля да донесе чай. През това време госпожа Уан говори за времето, за предстоящите храмови панаири, за някаква пратка стока, пристигнала по реката от Гуейлин. Веднага щом чаят бе сервиран, тя премина към деловите въпроси.